Лий Чайлд - 61 часа

— Нямаш време. Нали си имаш друга работа?

— В момента просто очаквам едно обаждане.

— Нещо важно?

— Доста.

— Разкажи ми.

— Нямаме такава уговорка. Ти трябва да разказваш.

— Не ми се ще да минавам през телефонната централа.

— Няма от какво да се тревожиш. Явно онзи полковник си го е заслужил, защото не са те изритали на момента. А държавната собственост винаги е била под закрила.

— Колко дълбоко трябва да разровиш?

— Колкото пожелаеш.

— Кога ще проведеш разговора, който очакваш?

— Надявам се скоро.

— В такъв случай нямаме време за приказки. Ако утре ми предоставиш нужната информация, ще ти разкажа за онази случка.

— Поставяш условия.

— Надявах се да получа нещо срещу нищо.

— Поне ми дай някаква сламка.

— Добре — съгласи се Ричър. — Не беше полковник, а генерал-майор.

Платон реши да вечеря рано, тъй като и бездруго беше пропуснал обяда. Тръгна към кухнята, където по принцип обичаше да се отбива. За да покаже солидарността си с хората, които работеха за него. Беше убеден, че това е демократично, но на практика се оказваше чиста демонстрация на превъзходство. Хората му започваха да се кланят и усърдно да търкат плочките и домакинските уреди. Може би се страхуваха от него, въпреки че той никога не тероризираше прислугата си. Дори с пръст не ги беше докосвал. Поне днешното поколение. Двама от предшествениците им действително бяха заровени на територията на имението, но никой от сегашните не подозираше за това.

Поръча да му приготвят студени хапки и топло предястие, после извади бутилка бира от хладилника и излезе да чака в трапезарията на открито. Там измъкна мобилния си телефон и набра вилата с високите стени в Мексико Сити.

— Как се развиват нещата в Южна Дакота? — попита той.

— Преди шест часа се погрижихме за адвоката — отвърна обитателят на вилата.

— А за свидетеля?

— Още не.

— Кога ще стане?

— Скоро.

— Колко скоро?

— Много скоро.

Платон усети как кръвното му се вдига и слепоочията му започват да пулсират. После си представи следващите двайсет и четири часа. Имаше навик да мисли визуално. Обичаше да вижда хронологичните интервали линейно, като на разграфена хартия. Разгледа ги отблизо като летяща птица над морето. После попълни някои от тях, а други остави празни.

— Свържи се с човека и му предай, че работата със свидетеля не може да чака — заповяда в слушалката той.

— Добре — отвърна обитателят на вилата.

Платон прекъсна връзката и набра друг номер. Заповяда да подготвят самолета му. Проверен и зареден с гориво, готов за незабавно излитане. Фалшив план на полета към Канада. Истинската дестинация се намираше на две хиляди и седемстотин километра в едната посока и още толкова обратно. С възможност за междинно зареждане.

После проведе още един разговор. Нуждаеше се от шестима придружители. Опитни мъже, но не чак толкова опитни, че да не може да ги зареже. Ако се наложи.

Всъщност надяваше се да се наложи.

Виковете в преддверието на участъка прогониха мислите за топлия глас от главата на Ричър. Викове на човек, който говореше по телефона. Започнал с официален поздрав и няколко любезни фрази, той премина към леко отбранителен тон, примесен с нетърпение, за да завърши с необуздани крясъци. Въпросните крясъци се разпространиха в три посоки — от стареца на рецепцията към кабинета на Холанд, от Питърсън в кабинета на Холанд към стареца на рецепцията и накрая от Питърсън към общата зала.

— Проблем с рокерите — обяви Питърсън. — Току-що се обади един от тях. Трима от хората им са изчезнали и той попита защо не предприемаме мерки.

— Какво му отговорихте? — попита Ричър.

— Че работим по въпроса.

— И?

— Той каза да работим по-добре, за да не се появяват в града и да поемат нещата в свои ръце. Даде ни срок до утре.

Пет без пет следобед.

Оставаха трийсет и пет часа.

Питърсън отново излезе. Останал сам в общата зала, Ричър извърна глава към прозореца. Навън продължаваше да вали. Снежинките танцуваха в кръговете жълтеникава светлина на йодните лампи. Небето беше тъмно. Денят отминаваше. Дванайсет хиляди човешки същества се бяха скрили на топло в къщите наоколо. Гледаха телевизия в очакване на вечерята. В затвора на север напрежението нарастваше. На запад рокерите правеха Бог знае какво. А някъде по средата един стрелец тренираше за втория си изстрел.

Питърсън се върна.

— Според началник Холанд те блъфират — обяви той. — Твърди, че генералната им стратегия е да се придържат в рамките на закона, за да не ни дават повод за намеса.