Лий Чайлд - 61 часа

По тази причина мъжът беше там, на полянката, окован за глезена към металния кол.

Зимните температури на сто и шейсет километра от Мексико Сити не бяха прекалено високи. По земята и във въздуха липсваха хапещи насекоми, змиите спяха, а дребните нощни млекопитаещи бяха, общо взети, плашливи. Следователно затворникът щеше да умре или от глад, или от жажда според капризите на времето.

Освен ако не избереше единствената възможност за спасение.

На земята лежеше мачете, което той лесно можеше да достигне. Добре наточено, съвсем близо до крака му. Все още не го беше използвал, но Платон беше на мнение, че скоро щеше да го стори. Обикновено шансовете бяха петдесет на петдесет. Доказателство за това беше местното население, сред което броят на вдовиците беше почти равен на мъжете с отрязан крак, които подскачаха на своите патерици.

Часовникът в общата зала в Южна Дакота показваше четири без пет следобед. Още трийсет и шест часа.

— Четири без пет тук означава пет без пет на изток — обяви Питърсън. — Край на работния ден. Време е да позвъниш на старата елитна част, защото информацията все още ни трябва.

Ричър се насочи към ъгловото бюро и седна, но не докосна телефона. Работният ден във Вирджиния свършваше в пет, а не в пет без нещо. Точността имаше значение. Някога беше важна за него. Със сигурност беше важна и за сегашната му наследница.

— Какво мислиш за мисис Солтър? — попита Питърсън.

— Очевидно начетена жена.

— А като свидетел?

— Отлична.

— Държи ли се според теб?

— Страхува се.

— Не бих я обвинил за това.

— Какво ще кажеш за доставката на суровини в лабораторията? Правите ли нещо за прихващане на готовия продукт, който излиза от нея?

— Опитваме се. Но за да гарантираме някакъв резултат, трябва да висим на онзи път денонощно, седем дни в седмицата.

— С подходящите хора — добави Ричър. — Някои от твоите ченгета ми изглеждат доста заспали по време на дежурство. Освен това трябва непрекъснато да повтаряш на мисис Солтър, че правите всичко възможно за нея. В момента тя изпитва чувството, че цялата тежест е върху нейните рамене.

— Казахме й, че не е длъжна да прави каквото и да било.

— Някои хора имат особено чувство за дълг — рече Ричър, вдигна слушалката и натисна девет за външна линия.

Набра номера, който помнеше наизуст и зачака началото на записа. Ако знаете вътрешния номер на човека, когото търсите, наберете го директно. Набра 110. Насреща отново прозвуча гласът на капитана с Южняшки акцент. Същият лаконичен контакт.

— Да?

— Аманда, моля — рече Ричър.

Нещо прищрака, разнесе се тихо бръмчене, заменено от нов сигнал за свободно. После прозвуча познатият глас. Топъл, приглушен, задъхан, интимен.

— Ти си истински досадник.

— Така ли? — изненада се Ричър.

— Сякаш си нямам друга работа.

— Какъв е проблемът?

— Твоето място на осем километра западно от Болтън едва ли може да се нарече център на света. В регистъра няма нищо за него.

— Трябва да има. То е изоставено. Но е по-вероятно никога да не е било използвано.

— Било ли е продадено?

— Не знам. Може би е само реституирано. Според местните ченгета е било построено на общинска земя.

— Прегледах регистъра за петдесет години назад, но не открих никакви трансфери.

— Може би все още си е наше.

— Това означава, че би трябвало да имаме някакви разходи. Инспекции на всеки две години, плюс минимална поддръжка. Но в архивите няма и следа.

— Трябва да има. Дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него.

— Обектът ограден ли е?

— Не знам. Намирам се на осем километра от него. Защо?

— Защото дори армията не би си позволила да построи нещо, а после да забрави за него. Следователно отсъствието му в регистъра означава, че фигурира в някакъв друг списък. Може би става въпрос за секретен обект.

— Те всички са секретни — рече Ричър.

— Но някои са по-секретни от други.

— Възрастните хора в района все още помнят, че обектът е бил охраняван от военен кордон.

— Винаги има такива кордони.

— Но колко секретен е бил този? Били са докарани и строителни работници.

— Тогава е бил секретен, а днес — изоставен. Вероятно защото е бил твърде необикновен. Което може би ще се окаже важно за теб. Но ако наистина искаш да получиш нещо, ще трябва да се поровя доста по-дълбоко.

— Можеш ли?

— Ще ти поискам нещо в замяна.

— Какво?

— Историята на вдлъбнатината върху бюрото — отговори топлият, приглушен, задъхан и интимен глас.