Лий Чайлд - 61 часа

Взе бърз душ, облече се в миниатюрната баня, а после прибра канапето и седна върху него. Минута по-късно в кухнята проскърца стол, по пода се чуха бързи и леки стъпки, на вратата се почука. В процепа се появи главата на момче. Около седемгодишно, миниатюрно копие на Андрю Питърсън. По лицето му се четяха недоволство, че са му възложили неудобна задача, и нетърпение към онова, което го чакаше зад вратата, примесено с открито любопитство.

— Мама каза да дойдете за чаша кафе — рече хлапето и изчезна.

Когато Ричър отвори вратата на кухнята, децата вече ги нямаше. Тропотът на краката им заглъхна нагоре по стълбите. Той ясно си представи движението на въздуха и вихрушката от прашинки след тях. Родителите им седяха на масата. Бяха облечени с дрехите, които носеха вчера — Питърсън с униформа, съпругата му с пуловер и панталони. И двамата мълчаха. Може би защото знаеха, че думите им ще потънат в тропота, който се носеше над главите им. Ричър си наля чаша кафе и се обърна към масата. Питърсън вече беше станал и бе тръгнал към хамбара, където го чакаше пикапът с прикачения снегорин. Жена му също излезе и пое нагоре по стълбите, вероятно да провери дали децата са готови. Минута по-късно момчетата се спуснаха тичешком долу и входната врата се затръшна след тях. Отвън долетя дрезгавото потракване на дизелов двигател, блеснаха жълтеникави фарове. Училищният автобус, съобрази Ричър. Точно по разписание, независимо от лошото време.

Минута по-късно в къщата се възцари пълна тишина. Ким не се върна в кухнята. На масата нямаше нищо за ядене. Голяма работа, рече си Ричър. Беше свикнал с глада. Остана сам, докато Питърсън не надникна през вратата и го повика. Откачи от закачалката дебелата шуба на магистралния полицай и излезе навън.

Осем без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и четири часа.

Адвокатът отново се бореше с гаражната врата. Алеята беше покрита с трийсетсантиметров сняг, част от който беше блокирал вратата. Моторчето от вътрешната страна напрегнато виеше. Той хвана ръчката и рязко я дръпна нагоре. Веригата на механизма издрънча, вратата се вдигна. Снегът се срути във вътрешността на гаража. Адвокатът го изхвърли обратно с лопата, запали двигателя и се приготви да посрещне предизвикателствата на деня.

Денят му започна със закуска. Навън. Нещо нормално за малкия град. Чаша кафе в бара, малко шеги и разговори, преглед на имейлите, осъществяване на един-два контакта. Все ценни неща, които обаче не заслужаваха повече от половин час време. Или максимум четирийсет и пет минути. Понякога дори час и половина.

Страхуваше се да отиде на работа.

Във фирмата използваха жълти листчета за съобщения. Всяка сутрин секретарката му връчваше цяла купчина от тях. Съдържанието на повечето беше невинно. Но имаше и други. Например „Клиентът настоява за среща, свързана с дело № 517713“. Такова дело нямаше. Никаква папка, никакви писмени указания. Бележката беше код. Или по-скоро заповед да тръгне към затвора, за да получи съответните инструкции.

Не получаваше всеки ден такива бележки. Нямаше начин да отгатне кога ще се появят. Очакването се беше превърнало в ритуал. Стоеше пред бюрото на секретарката си с протегната ръка и сърце в гърлото, готов да приеме онова, което му беше подготвила съдбата.

По пътя към центъра Ричър не видя нищо друго, освен сняг. По земята, във въздуха, навсякъде. Сгушен под него, светът се бе притаил. Животът сякаш беше спрял. Трафикът беше слаб, ограничен в тясната почистена лента. Изпод гумите излитаха пресовани вафлички. Колите образуваха колони и пълзяха една след друга с не повече от трийсет километра в час. Но патрулката на Питърсън се различаваше от тях. Топла, стабилна и сигурна, с вериги на задните колела и зимни гуми на предните, тя си пробиваше път в снега без никакви проблеми.

На дневна светлина участъкът изглеждаше по-издължен и по-нисък, отколкото през нощта. Просторна едноетажна сграда, изградена от бели тухли. На покрива имаше антени и сателитни чинии, закрепени на стоманени стойки. Прилича на класическа полицейска казарма, помисли си Ричър. От онези, които преди време строяха по едни и същи архитектурни планове. Отпред имаше множество патрулни коли, все още топли и почистени от снега. Вероятно бяха на ченгетата от дневната смяна, пристигнали навреме за оперативката в осем и трийсет. Между колите щъкаше малък булдозер с дебели гуми, който събираше снега и го трупаше на висока двуметрова купчина. Питърсън видимо се отпусна. Явно харесваше снега, който затрудняваше достъпа навсякъде, включително и до дома на Джанет Солтър. Нападателите със сигурност щяха да изчакат по-благоприятни метеорологични условия. При тези преспи нямаше как да се промъкнат незабелязано.