Лий Чайлд - 61 часа

Не се стигна до трета бутилка бира. Разговорът по същество приключи с няколко допълнителни разяснения и малко повторения.

— Разбираш ли? — попита Питърсън. — Той може да планира нещата с точност до минута. Погрешните думи се отправят към погрешния човек, настава сбиване и бунтът е факт. Ние получаваме сигнал за него и след броени минути сме на осем километра от къщата на Джанет Солтър.

— Той е затворен в общинския арест, нали? — възрази Ричър. — Съвсем отделно място. Никой не вдига бунтове в ареста. Обитателите му очакват съдебен процес и мислят как да изглеждат невинни.

— Той е рокер. Вероятно има приятели в главната сграда. Или приятели на свои приятели. Така действат затворническите банди. Грижат се за себе си. А начини за комуникация — колкото щеш.

— Лошо — повтори Ричър.

— Да — кимна Питърсън. — Когато завият сирените, ние тръгваме и толкоз. В участъка остава само един възрастен цивилен, който трябва да ни се обади в случай на опасност от терористично нападение. Във всички останали случаи просто сме с вързани ръце.

— Очаквате терористично нападение?

— Не тук. В Маунт Ръшмор, но това е проблем на Рапид Сити.

— И участъка ли разширихте? — попита Ричър. — Като училището?

Питърсън кимна.

— Налагаше се. Градът се разрастваше.

— Докъде стигнахте?

— Увеличихме се двойно. По същото време се състезавахме със затвора за привличането на кадри. Трудно е да се запази нивото. Един от големите проблеми на началник Холанд. Половината от нас са с него от едно време, другите не са.

— Не мога да му помогна — рече Ричър. — Аз само минавам оттук.

— Може да звъннеш на някой стар познат в армията. Ще му бъде от помощ. Ако избутаме следващия месец, тази информация ще ни трябва.

— Напуснах доста отдавна. Поколенията се смениха. Със сигурност ще ми затворят телефона.

— Все пак можеш да опиташ.

— Няма да стигна по-далеч от телефонистката.

— Едно време, когато постъпвах на работа, разполагахме със спешен номер на ФБР в град Пиер. Още го помня наизуст, въпреки че системата беше променена преди години.

— Е, и?

— Предполагам, че и ти помниш някой телефонен номер. Който не минава през централата.

Ричър не отговори.

— Обади се, моля те — настоя Питърсън. — Обещавам, че това ще бъде всичко. Ние поемаме нещата в свои ръце, а ти си продължаваш по пътя.

Ричър мълчеше.

— Можем да ти предложим бюро и стол.

— Къде?

— В участъка. Още утре.

— Искаш да дойда на работа с теб? В полицейския участък? Май не ми се доверяваш кой знае колко, а?

— Ти си в дома ми. Където спят жена ми и децата ми.

Ричър кимна.

— Тук не мога да споря.

Но Ким Питърсън не спеше. Десет минути след като Андрю Питърсън го остави на мира, Ричър реши да махне четирите празни бутилки, от които се разнасяше застоялата миризма на хмел. Взе по две в ръка и ги понесе към кухнята с надеждата да открие кошче за боклук. Но там завари Ким Питърсън, наведена над отворения хладилник. Светлината на вътрешната крушка беше достатъчно силна, за да прогони мрака от стаята. Ким беше облечена в стар бродиран халат, косата й беше разпусната. Ричър вдигна бутилките в ръцете си с мълчалив въпрос.

— Под мивката — рече Ким Питърсън.

Ричър се наведе и отвори вратичката на шкафа. Вътре бяха подредени други шест празни бутилки.

— Имате ли всичко, което ви трябва? — попита тя.

— Да, благодаря.

— Андрю поиска ли нещо от вас?

— Да, помоли ме да завъртя няколко телефона.

— За военния лагер?

Ричър кимна.

— Ще го направите ли?

— Ще се опитам.

— Добре. Това място направо го подлудява.

— Ще направя всичко възможно.

— Обещавате ли?

— Госпожо?

— Обещайте ми, че ще направите всичко по силите си, ако той ви помоли за помощ. Работи прекомерно и отговаря за всичко. Началник Холанд не познава дори половината от подчинените си и Андрю се товари допълнително.

Ричър влезе в малката баня в съседство с кабинета и взе горещ и продължителен душ. После сгъна дрехите си на стола, на който беше седял Питърсън, и се шмугна под завивките. Пружините на разтегателното канапе жалостиво изскърцаха и увиснаха под тежестта на тялото му. Обърна се на едната страна, после на другата. Послуша силното тиктакане на будилника в продължение на минута и заспа.

Един без пет през нощта.

Оставаха петдесет и един часа.

Ричър се събуди в седем без десет сред гробна тишина. Навън валеше сняг на едри парцали и вече беше натрупал около трийсет сантиметра. Нямаше вятър. Милиардите едри снежинки се спускаха отвесно надолу, като миниатюрни парашути. Някои потрепваха, други се въртяха, трети се отклоняваха на сантиметър-два, но всички се подчиняваха на гравитацията и прибавяха незабележимата си тежест към дебелата бяла покривка. Част от тях се задържаха по жиците и оградите и им придаваха причудливи издължени форми.