Лий Чайлд - 61 часа

— Нещата се променят, а?

— Явно — сви рамене Ричър.

Той замълча за миг, после добави:

— А може би не. Поне не из основи.

Набра отново. Същият номер. Отговори му същият запис. Ако разполагате с вътрешния телефон на лицето, което търсите, просто го наберете. Той набра 110. Нещо прищрака, прозвуча нов сигнал за набиране. Насреща вдигнаха още на първото позвъняване. Друг глас, на живо.

— Да?

Южняшки акцент, глас на млад мъж, около трийсетгодишен. Почти сигурно капитан, освен ако светът не се бе побъркал окончателно и на телефоните вече не дежуреха лейтенанти, сержанти или — пази Боже — цивилни.

— Искам да говоря с прекия ви началник — рече Ричър.

— Чий пряк началник?

— Вашият.

— С кого си мислите, че разговаряте?

— Вашият вътрешен номер е сто и десет, в централата на Военната полиция в Рок Крийк, Вирджиния.

— Така ли?

— Освен ако не сте сменили номерата. Някога вдигаше дежурен телефонист, от когото исках да ме свърже със стая сто и десет.

— С кого по-точно разговарям?

— Преди време работех за сто и десет.

— В качеството си на какъв?

— Бях първият му командир.

— Име?

— Ричър.

Насреща настъпи тишина.

— Някой изобщо прибягва ли до менюто, което предлагате? — подхвърли Ричър.

— Сър, след като сте работили за сто и десет, би трябвало да знаете, че това е открита линия за спешни случаи. Ще ви помоля веднага да уточните за какво става въпрос.

— Искам да говоря с прекия ви началник.

— Относно?

— Искам да ми направи една услуга. Кажете му да ме потърси в архивите и да ми се обади на този номер. — Ричър се наведе над конзолата и продиктува цифрите, изписани в долната й част.

Мъжът насреща затвори, без да каже нито дума.

Девет без пет сутринта.

Оставаха четирийсет и три часа.

Телефонът на бюрото иззвъня в девет и половина, но се оказа, че не търсят Ричър. Той оправи преплетения кабел и подаде слушалката на Питърсън, който се представи и слуша в продължение на близо минута. После заяви, че ще поддържат връзка, и върна слушалката на Ричър, който я остави върху вилката.

— Твоята информация ще ни трябва по най-бързия начин — рече Питърсън.

— Знаеш какви са днешните младежи — направи гримаса Ричър и махна към телефона пред себе си. — Не си записват, не се обаждат.

— Говоря сериозно.

— Какво се промени?

— Току-що говорих с човек от Агенцията за борба с наркотиците във Вашингтон. Обадиха се да ни предупредят. Оказа се, че подслушват някакъв руснак, заподозрян като наркодилър. Той е нов в бизнеса и изгаря от желание да си създаде име и да гони големи сделки. Живее в Бруклин, Ню Йорк. Току-що са засекли разговор между него и някакъв тип от Мексико на име Платон, който му предложил за продажба имот в Южна Дакота, на осем километра от град Болтън.

— Продажба на имот? — вдигна вежди Ричър.

— Това са думите, които са използвали.

— За какво всъщност става въпрос? За недвижима собственост или за сделка с наркотици?

— Ако в тази недвижима собственост съществува нелегална лаборатория за производство на наркотици, то е едно и също, нали? Така мислят и в Агенцията. Скоро ще ни потърсят отново, за да получат отговор какво представлява въпросният имот.

— Кажи им да го зададат на Министерството на отбраната. Така ще получат много по-бърз отговор.

— А ние ще приемем ролята на идиоти, така ли? Не можем да признаем, че нямаме представа за имот, който е под носа ни повече от петдесет години.

Ричър сви рамене и посочи телефона.

— Ще разберете в момента, в който разбера и аз. Което може и да не се случи никога.

— Бил си командир на елитна част там, а?

— За кратко време — кимна Ричър. — Платон е малко странно име за мексиканец, не мислиш ли? На мен ми прилича повече на бразилско.

— Не, по-скоро е югославско — рече Питърсън. — Като на онзи стар диктатор.

— Той е Тито.

— Този не беше ли някакъв южноафрикански епископ?

— Онзи е Туту.

— А кой, по дяволите, е Платон?

— Древногръцки философ. Ученик на Сократ и учител на Аристотел.

— Какво общо има Бразилия?

— Не питай.

Каплър и Лоуъл се върнаха в залата, разпределиха по таблите още топлите от копирния апарат листове и отново излязоха.

— С това приключи работата им за деня — отбеляза Питърсън. — Сега им предстои петчасова обедна почивка. Така си пилеят времето.

— Какво са прегрешили?

— Не мога да ти кажа.

— Толкова ли е лошо?

— Всъщност не.

— Е?