Лий Чайлд - 61 часа

Това се наричаше прилагане на закона. Кариерата, която беше избрал Кейлъб.

Той започна от далечния край на долното източно крило. Извървя разстоянието до стената, обърна се обратно и включи фенерчето. Този път крачеше значително по-бавно. Килиите бяха от лявата му страна. Качи фенерчето на рамото си. Това беше не само удобно, но и практично. Лъчът беше на едно ниво с погледа му. Отпред килиите имаха стоманени решетки. Леглата се намираха вляво. Пак там, но в дъното на килията, бяха монтирани умивалник и тоалетна. Срещу леглата имаше малки масички, които по-скоро приличаха на лавици. Върху леглата лежаха мъже. Повечето спяха и издаваха различни звуци. Изпод сивите чаршафи долитаха хъркане, ръмжене и пъшкане. Други бяха будни. Светлината на фенерчето се отразяваше в присвитите им, пъргави като на плъхове очи.

Кейлъб стигна до края на буквата V и зави в обратна посока, към долното западно крило. Петнайсет килии, петнайсет легла с петнайсет човека в тях. Дванайсет спяха, трима бяха будни. Никой от тях не изглеждаше неспокоен или изтерзан.

Изкачи стълбите и започна обиколката на горното източно крило. С абсолютно същия резултат. Нямаше представа защо бяха необходими тези обиколки. Затворът беше един склад, нищо повече. Нещо като евтин хотел. Дали хотелските служители проверяват клиентите си на всеки кръгъл час? Едва ли.

Процедурата беше не само тъпа, но и напълно излишна.

Пълна глупост.

Той подмина горния край на стълбището и пое по коридора на горното западно крило. Крачеше малко по-бързо от нормалното. Под светлината на фенерчето сенките на решетките мърдаха като живи. Килия номер едно. Празна отляво, свита фигура под завивката отдясно, будна. Килия номер две. Празна отляво, свита фигура под завивката отдясно, заспала. Положението беше същото и в килия номер три.

И така във всички килии до края на коридора. Дебелакът обитаваше номер шест. Той не разговаряше с никого, освен с рокера в номер седем.

Но рокера в номер седем го нямаше.

Килия номер седем в горното западно крило беше празна.

Ричър не успя да реагира навреме и Ким Питърсън се строполи на пода. Той тромаво се наведе в тежката си шуба, прегърна я през раменете и я вдигна до седнало положение. Беше припаднала. В първия момент той не можеше да мисли за нищо друго, освен за отворената врата, през която нахлуваше студа. Пълен абсурд. Обърна се, затвори я с крак, а после пренесе жената във всекидневната и я положи на изтърбушеното канапе до печката.

И друг път беше виждал припаднали жени. Много пъти беше затръшвал с крак отворените посред нощ врати. Знаеше какво да прави. И за това си имаше подробни инструкции. Както за всичко друго, което се случваше в армията. Припадъкът след шок се дължеше на прост вазовагален рефлекс. Сърдечният пулс се забавя, кръвоносните съдове се свиват, намалява хидравличната сила, която изтласква кръвта към мозъка. Инструкцията за тези случаи съдържаше пет точки. Първо, подхващаш жертвата. Нещо, което той не успя да направи. Второ, слагаш я да легне, като краката трябва да бъдат по-високо от главата. Така гравитацията улеснява притока на кръв към мозъка. Той положи краката на Ким върху страничната облегалка на канапето, а главата й остана в ниското. Трето, проверка на пулса. Свали ръкавицата си и опря пръст във вътрешната страна на китката й. Така беше постъпил и със съпруга й. Но тук резултатът беше различен. Имаше пулс. Слаб, но равномерен.

Четвърто: връщане в съзнание на жертвата с помощта на силни викове или леки шамари. Това винаги му се беше струвало жестоко, особено по отношение на жени, току-що останали вдовици. Но въпреки това го направи. Прошепна няколко успокоителни думи в ухото й, после започна да я потупва по бузата.

Реакция нямаше.

Опита още веднъж. Този път по-решително. По-висок глас, по-силно пошляпване. Нищо. Освен лекото проскърцване на дъските над главата му. Едно от децата се обръщаше в съня си. Той млъкна и замръзна на място. Тишината се върна. Във всекидневната беше топло, но не горещо. Печката бумтеше. Свали шапката от главата си и дръпна ципа на шубата. После отново се наведе над припадналата жена. Говореше й тихо, докосваше бузата и ръката й.

Ким Питърсън отвори очи.

Пето: задържаш жертвата в легнало положение, неподвижна. Някъде между петнайсет и двайсет минути. В случая това беше лесно. Нямаше нужда да я убеждава. Ким Питърсън не помръдваше. Лежеше по гръб и гледаше в тавана. Любопитно и настоятелно. Очите й се движеха, сякаш четеше нещо, написано на дъските. Нещо сложно, което не можеше да разбере.