Лий Чайлд - 61 часа

— Помниш ли ме? — попита той.

— Разбира се — отговори тя.

— Страхувам се, че имам лоши новини.

— Андрю е мъртъв.

— За съжаление е така. Съжалявам.

— Кога?

— Преди по-малко от час.

— Как?

— Застрелян. Станало е мигновено.

— Кой го е застрелял?

— Според нас човекът, когото издирваме.

— Къде?

— В главата.

Очите й се свиха.

— Не. Питам къде се е случило.

— Извинявай. В центъра. На един паркинг.

— Какво е търсил там?

— Изпълнявал е дълга си. Проверявал е нещо.

— Той беше добър човек, знаеш ли? — рече тя.

— Знам.

— Имаме две момчета.

— Знам.

— Какво ще правя сега?

— Ще продължиш напред. Бавно, стъпка по стъпка. Ден след ден, час след час, минута след минута.

— Добре.

— Като започнеш веднага.

— Добре.

— Първата ни работа е да извикаме някой тук. Още сега. Някой, който да бъде с теб и да ти помага. Защото сега не бива да оставаш сама. Кажи на кого да се обадя.

— Защо не дойде началник Холанд?

— Искаше, но е зает с важно разследване.

— Не ти вярвам.

— Просто не може да се откъсне от разследването.

— Не е това. Не ти вярвам, че е искал да дойде.

— Чувства се отговорен. Добрият полицейски шеф винаги се чувства отговорен.

— Трябваше да дойде.

— Кого да повикам?

— Съседката.

— Как се казва?

— Алис.

— Телефонният й номер?

— Бутон три на телефона.

Ричър се огледа. Телефонът беше на стената в кухненската част на всекидневната. Безжична слушалка на черна конзола. Всякакви бутони, плюс една червена нула в отделно прозорче. Която означаваше липса на съобщения на телефонния секретар.

— Ще останеш да лежиш, нали? — подхвърли той.

Отдалечи се от нея, влезе в кухнята и вдигна телефона. Беше с нормална клавиатура за набиране на нормални номера. Плюс бутон за памет, най-вероятно за бързо набиране на запаметени номера. Едно и две със сигурност бяха за Андрю — служебен и мобилен. Ричър натисна паметта, а после цифрата три. Номерът се набра автоматично. В слушалката прозвуча сигналът „свободно“. Той изчака доста дълго. Най-накрая насреща вдигнаха. Женски глас, сънлив и неособено разтревожен. Може би и нейният съпруг патрулираше някъде по улиците. Може би децата й бяха отгледани другаде. Среднощните обаждания по телефона бяха толкова неприятни, колкото и почукването на вратата.

— Алис ли е? — попита Ричър.

— Да. Кой се обажда?

— Аз съм при съседката ви, Ким Питърсън. Тя има нужда от вас, веднага. Тази нощ убиха мъжа й.

Кратка пауза, после Алис заговори. Но Ричър не чу нищо, защото думите й потънаха в друг звук. Внезапен, силен, идващ отвън. Лаещ и виещ, пищящ и шепнещ. Звукът прекоси замръзналата земя като могъща приливна вълна, после се блъсна в стените на къщата. Стъклата задрънчаха.

Затворническите сирени.

Един без пет след полунощ.

Оставаха три часа.

В съзнанието на Ричър се появи кошмарна картина. Четириизмерна по отношение на времето, пространството и разстоянието. Полицаи се движат хаотично из целия град, от изток и запад, от север и юг. Реагират на заповедта на Холанд, сменят посоките и хукват към участъка. Седмината, които дежурят в къщата на Джанет Солтър, изскачат на уличката и се включват в суматохата. Скачат в колите и се насочват към затвора, изоставяйки възрастната жена на произвола на съдбата.

Тя е съвсем сама, напълно беззащитна. След като я отстрани, нападателят може да избира: да бяга, за да спаси живота си, или да се смеси с тълпата и да се върне обратно.

Знам какво да правя , беше казала Джанет Солтър.

Ричър остави телефона и се обърна към Ким Питърсън.

— Трябва да вървя — меко промълви той. — Алис ще дойде всеки момент.

Той отвори входната врата и спря. Воят на сирените стана оглушителен. Почистената от сняг пътека беше пред очите му. Петнайсет метра до разклонението, още петнайсет до улицата. После километър и половина до центъра и още толкова до къщата на Солтър.

Пеша.

Нямаше кола.

Той затвори след себе си и с подхлъзване тръгна напред. Стигна до завоя и пое към хамбара. Старият пикап си беше на мястото. С монтиран отпред снегорин.

Но без ключ на таблото.

Ричър се обърна и забърза обратно към къщата. Почука на вратата. Изчака няколко безкрайно дълги секунди и отново почука. Този път по-силно. Ким Питърсън най-сетне отвори. Шокът беше отминал. По лицето й се стичаха сълзи. Беше се смалила, изглеждаше безпомощна.

— Извинявай — промълви той. — Трябват ми ключовете от пикапа.