Лий Чайлд - 61 часа

Тя не отговори.

— Ким! Искам ключовете от пикапа! — настоятелно повтори той.

— Те са на връзката на Андрю — отвърна най-сетне тя. — В джоба му.

— Няма ли резервни?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Пикапът е много стар.

— Но въпреки това трябва да има резервни ключове.

— Мисля, че са изгубени.

Жената отмести поглед, обърна се и тръгна по коридора. Спъна се и за миг се опря на стената. Ричър притвори входната врата и зачака появата на съседката Алис. В Южна Дакота разстоянията са големи, фермите са далеч една от друга. Алис почти сигурно щеше да дойде с кола, която може да поиска назаем.

Той стоеше на прага и чакаше.

Сирените продължаваха да вият.

Алис дойде пеша.

Видя я на трийсетина метра от себе си, осветена от луната. Високата жена бе навлякла дрехите, които й бяха попаднали пред очите. Крачеше бързо, пързаляйки се по леда. Ръцете й бяха разперени встрани като на въжеиграч, несресаната й коса се вееше под плетена шапка. Появи се отдясно на пътя. Бледото й лице беше извърнато към къщата на Питърсън, краката й се движеха несигурно по заледената пътека. Ричър се отдели от вратата и пое към улицата. Срещнаха се в началото на алеята.

— Нямате ли кола? — попита той.

— Не можа да запали — отвърна жената.

Той погледна наляво към града.

Тя погледна към къщата.

— Как е Ким?

— Зле.

— Какво се е случило?

— Застреляха Андрю. На някакъв паркинг.

— Ужас!

— По-добре вървете при нея. Нощта ще бъде дълга.

— Нещата няма да приключат за една нощ.

— Ще се справите ли?

— Трябва да се справя.

— Обадете се на баща й. Беше споменала, че ги посещава от време на време.

— Ще му се обадя.

— Успех.

Тя продължи нагоре по пътеката.

Той тръгна наляво по улицата.

Знам какво да правя , беше казала Джанет Солтър.

Минута по-късно Ричър се намираше на трийсет метра от ъгъла на главната двупосочна улица, която пресичаше града от изток на запад. Центърът беше надясно, жилищният квартал оставаше вляво. Надяваше се, че там живее някое ченге. Максимум на десет минути път от участъка. Ченге, на което може да се довери. Но не Каплър, Лоуъл или Монтгомъри, а по-скоро някой от по-опитните. Човек, който си е бил у дома, свободен от дежурство. Който е чул сирените, облякъл се е и е скочил в служебната кола.

Ричър искаше да спре точно такъв човек, който да го закара в центъра.

И отчасти успя.

Зърна светлините от изток още на седемдесет метра преди ъгъла. Пулсираща синьо-червена светлина, която бързо се приближаваше. Усилена до гротескно сияние от отраженията в снега. Като приземяващо се НЛО. Огромна, напредваща хоризонтално, светла окръжност. Ричър ускори крачка, за да не я изпусне. Краката му се пързаляха, ръцете му се движеха тромаво в опит да запази равновесие. Лицето му вече беше замръзнало. Сякаш го бяха фраснали с бухалка, а после някой зъболекар му беше инжектирал солидна доза упойка. Оборудвана с вериги и зимни гуми, патрулката се движеше със сто километра в час, а Ричър с не повече от шест заради скованите си крака, които отказваха да се подчиняват. Непрекъснато се подхлъзваше и буксуваше. Ъгълът все още беше на петдесетина метра.

Нямаше да успее.

Но се оказа, че не е и нужно.

Ченгето го видя.

Колата забави ход, свърна в уличката на Питърсън и пое на север, срещу него. Ярки фарове, въртящи се сини и червени светлини на покрива, болезнени за очите. Той се закова на място и размаха ръце. Общоприетият сигнал за тревога. Широки кръгообразни движения.

Патрулката забави ход.

Той отскочи назад миг преди колата да спре с леко поднасяне. Шофьорското стъкло се плъзна надолу. Зад волана седеше жена. Бледо, подпухнало от съня лице. Разрошена коса, зачервени очи. Непозната на Ричър.

— Трябва да стигна до къщата на Солтър — изрече той почти нечленоразделно. Устните му бяха изтръпнали, а горната част на лицето му се беше превърнала в замръзнала маска. Долната не беше кой знае колко по-добре. Челюстните му стави помръдваха едва-едва.

— Какво? — попита полицайката.

— Трябва ми превоз.

— Докъде?

— До къщата на Джанет Солтър.

На осем километра от тях сирените продължаваха да вият. В купето се чуваше гласът на диспечера. Говореше тихо и бързо, опитвайки се да не звучи тревожно. Вероятно онзи възрастен мъж беше успял да се добере до работното си място на рецепцията. Жената миришеше на алкохол. Вероятно бърбън. Едно за лека нощ. А може би две или три.

— Кой си ти, по дяволите? — попита тя.