Лий Чайлд - 61 часа

Ричър замълча.

— Според мен това е работа на мексиканеца — промърмори Холанд. — Оня, за когото чуваме разни неща.

— Платон — каза Ричър.

— Кога според теб е успял да вербува някой от нашите?

— Преди около година. Тази работа е подготвяна поне от година.

— С пари?

— Почти винаги става въпрос за пари.

— Кой е той?

— Не знам.

— Някой от новите, предполагам. Аз почти не ги познавам. И не им се доверявам. В участъка цари пълна бъркотия, което също е по моя вина. Не успях да си стегна хората.

Ричър замълча.

— Откъде ще започнем? — попита след кратка пауза Холанд.

— Кажи ми нещо повече за Каплър.

— Имал е проблеми в Маями. Нищо не е доказано, само слухове. Все пак става въпрос за Маями, където се въртят много пари от дрога.

— Страхотно.

— Само слухове, нищо повече.

— Трябвало е да го държиш под око. Лоуъл също. Какво му се е случило преди година? Би трябвало да държиш под око и онзи Монтгомъри. Хората, които се озовават на местопрестъплението сами, често се оказват и извършителите.

— Трябва ли да ги събера в участъка?

— По-добре да събереш всички. Целият шибан личен състав. Да ги вкараш тук, в тази зала. Само така ще бъдеш сигурен, че и твоят човек е между тях.

— Дали? — попита Холанд.

— Разбира се.

— Трябва ли да го направя?

Ричър замълча. Основен въпрос за всяко ченге. Ами ако греша?

— Екипът в къщата на мисис Солтър е чист — рече Холанд. — Никой не е излизал, никой не е чакал на празния паркинг. Всички имат алиби. Както и ти.

— Вярно, така е.

— Следователно мога да ги оставя на пост.

— Но първо трябва да ги предупредиш — каза Ричър. — Усети ли, че примката се затяга, твоят човек може да направи още един, последен опит.

— Те ще го заковат.

— Само ако ги предупредиш. Иначе какво ще се получи? Един колега просто се появява на вратата. Как ще го посрещнат? Първо стрелят, а после задават въпроси, а?

— Ще го заковат по-късно.

— Дори прекалено късно.

— Това би означавало самоубийствена мисия.

— Той може би е готов за нея. Дава си сметка, че рано или късно ще го хванат. Че каквото и да се случи, ще умре. Притиснат е до стената. Ще го изпържат на стола, независимо дали е убил двама или трима души.

— Може би изобщо няма да се появи. Може би няма да изпълни заповедта ми.

— Това би означавало да се саморазкрие. Все едно че рисува мишена на гърба си. И ще ти спести куп усилия.

— Въпросът е дали да ги събера още сега?

— На твое място бих го направил — каза Ричър. — Основното задължение на полицията е да прочиства улиците от престъпници.

Холанд проведе серия от телефонни разговори. Седем на брой, с четирите жени и тримата мъже, охраняващи мисис Солтър. С много необичаен контекст. Вярвайте само на себе си, защото между вас има убиец. После включи радиостанцията и обяви обща тревога. Всички служители трябваше да се явят в участъка в рамките на трийсет минути. Независимо къде са и с какво се занимават, независимо дали са на работа, или почиват. Което според Ричър беше малка тактическа грешка. По-добре би било просто да изиска присъствието им. И бездруго щеше да им трябва време, за да дойдат до тук. Но поставянето на краен срок, независимо колко е къс той, щеше да бъде сигнал за престъпника, че все пак разполага с време и свобода на действие, за да довърши делото си. При това в максимално удобна обстановка на объркване и хаос, с щъкащи навсякъде ченгета. Следващият половин час щеше да бъде крайно рискован.

Холанд остави радиостанцията и посегна към слушалката.

— Все още не сме уведомили Ким Питърсън — рече с въздишка той.

— Не го прави по телефона — спря го Ричър. — Не е хубаво.

— Знам. Възнамерявам да звънна на дежурния, защото ти ще я уведомиш. Дежурният ще те закара, а после ще те върне обратно. Мисля, че един час ще ти бъде достатъчен.

— Сериозно ли говориш?

— Аз нямам време. Ще бъда много зает.

— Но аз нямам статут — поклати глава Ричър. — Аз съм само един непознат, който минава оттук.

— Вече я познаваш. Нали пренощува в дома й?

— Това е твоя работа, а не моя.

— Но си го правил и друг път, нали?

— Няма значение.

— Сигурен съм, че си се справял добре.

— Не особено.

— Трябва да го направиш! — отсече Холанд. — Защото аз просто не мога, разбираш ли? Не мога!

След един час на място 1А в предната част на салона Платон започна да губи търпение. Нощните полети му бяха досадни. През деня имаше гледка, дори и от десет километра височина. Далечна и еднообразна, разбира се, но все пак гледка. Пътища, къщи и градчета, които му напомняха, че там долу има нови клиенти, които чакат да бъдат зарибени и обслужвани. Но през нощта не можеше да ги види. През нощта цареше мрак, прорязван само от далечни мигащи светлини.