Лий Чайлд - Време за умиране

Но какво лице! Бяла кожа и уплашени очи, оградени от черна коса в горната част, подгизнала от кръв носна кърпичка отдолу, плътно притисната към подпухнал триъгълен фонтан, от който бликаше алена кръв, спускаща се надолу към устата и шията. Изцапано с кръв перлено колие, подгизнала чак до талията копринена блуза. Жената отмести кърпичката. Отдолу се показаха полуразтворени устни и окървавени зъби. От носа й продължаваше да тече плътна струя кръв.

— Значи все пак дойде — каза тя.

Докторът примигна, за да се фокусира, устата му се сви в мрачна гримаса, главата му кимна.

— Трябва да я видим тая работа — промърмори той.

— Пил си — отбеляза тя и вдигна глава към Ричър. — А вие кой сте?

— Карам колата.

— Защото той е пиян?

— Ще се оправи. Не бих му позволил да извърши мозъчна операция, но със сигурност може да спре кръвотечението ви.

Жената се замисли за миг, после кимна, притисна кърпичката към носа си и отвори вратата.

Използваха кухнята. Докторът беше пиян до козирката, но процедурата беше проста и той успя да извърши нужните манипулации — може би благодарение на мускулната си памет. Ричър мокреше чисти парцали с топла вода и му ги подаваше. Медикът почисти лицето на жената и запълни ноздрите й с дебели топки памук. За разбитите устни използва парчета марля. Упойката премахна болката и тя постепенно се отпусна в някакво полусънно състояние. Беше ясно, че носът й е разбиван многократно. Иначе имаше хубава кожа, изящни кости и красиви очи. Беше слаба и доста висока, добре облечена и очевидно заможна, което личеше и от обзавеждането на къщата. В кухнята беше топло. Подът беше покрит със солидни широки дъски, излъскани от десетки години добро поддържане. Всичко беше изпипано до последния детайл в пастелни тонове. Отрупани с книги лавици, картини по стените, килими на пода. В дневната имаше голяма сватбена снимка в сребърна рамка. На нея домакинята беше по-млада и без наранявания, изправена до висок и жилав мъж в сив костюм. Той имаше тъмна коса, дълъг нос и лукави очи. Не приличаше на спортист или на човек, който си вади хляба с физически труд, но не приличаше и на учен или поет. Със сигурност не беше и фермер. По-скоро беше бизнесмен, някакъв шеф. Човек, който живее далеч от природата, деликатен и енергичен, но без живец.

Ричър се върна в кухнята. Докторът си миеше ръцете на мивката, а жената се решеше без огледало.

— Сега по-добре ли сте? — попита я той.

— Не толкова зле — отговори бавно и носово тя. Гласът й звучеше равнодушно.

— Съпругът ви не е тук, така ли?

— Излезе да вечеря с приятели.

— Как се казва?

— Сет.

— А вие?

— Аз се казвам Елинор.

— Пиете ли аспирин, Елинор?

— Да.

— Защото Сет често ви причинява това?

Тя дълго мълча, после бавно поклати глава.

— Спънах се в килима.

— Няколко пъти през последните няколко дни? Все в същия килим?

— Да.

— На ваше място бих го махнал.

— Сигурна съм, че няма да се случи повече.

Изчакаха десетина минути в кухнята, докато жената се качи да вземе душ и да се преоблече. Чуха как шурва вода, а после спира. Тя им извика от стълбището, че е добре и смята да си легне. Нямаха причина да останат повече и си тръгнаха. Входната врата меко щракна зад тях. Докторът се запрепъва към колата и тежко се тръшна на дясната седалка. Кожената чанта остана между краката му. Ричър запали двигателя и излезе на заден ход, после направи маневра, натисна газта и пое по обратния път.

— Слава богу — обади се докторът.

— Че тя се оправи?

— Не, че Сет Дънкан не си беше у дома.

— Видях снимката му. Нищо особено. Бас държа, че кучето му е пудел.

— Те нямат куче.

— Казах го фигуративно. Мога да разбера безпокойството на селския лекар, който трябва да се забърка в семеен скандал, а съпругът е пияч на бира, носи тениска без ръкави и държи два бултериера в двора си, който е задръстен от боклуци и повредени коли. Но този Сет Дънкан явно не е от тях.

Докторът не каза нищо.

— Ти обаче се страхуваш от него — подхвърли Ричър. — Това означава, че силата му е другаде. Може би финансова или политическа. Има много хубава къща.

Докторът продължаваше да мълчи.

— Той ли е бил? — обърна се да го погледне Ричър.

— Да.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Правил ли го е и преди?

— Да.

— Колко пъти?

— Много. Включително й е чупил ребрата.

— Тя не е ли потърсила помощ от полицията?

— Ние нямаме полиция. Най-близкото управление е на сто километра оттук.