Лий Чайлд - Време за умиране

— Карай на юг — рече докторът.

Ричър се закашля.

— Опитай се да не дишаш срещу мен — рече той. — Нито пък към пациентката.

Положи длани върху волана като човек, който иска да хване две пръчки с бейзболни ръкавици, после бавно уви пръсти около него. Така успя да намали натиска върху раменете си. Изкара колата от паркинга и пое на юг. Наоколо цареше непрогледен мрак. Не се виждаше нищо, но той знаеше, че земята е равна и плоска чак до хоризонта.

— Какво расте тук? — попита той, като се опитваше да държи доктора буден.

— Царевица, какво друго — изломоти докторът. — Царевица и пак царевица, докъдето ти видят очите. Шантава работа.

— Ти тукашен ли си?

— Роден съм в Айдахо.

— Значи картофи.

— По-добре картофи, отколкото царевица.

— А какво те доведе в Небраска?

— Жена ми. Тук е родена и израснала.

Настъпи продължителна пауза. После Ричър попита:

— Какво не е наред с мен?

— Какво? — вдигна глава докторът.

— Каза, че знаеш какво не е наред с мен. Във физически смисъл. Дай да го чуем.

— Ти какво, изпитваш ли ме?

— Не се прави на учуден.

— Върви по дяволите. Нищо ми няма.

— Докажи го.

— Знам какво си направил — заяви докторът. — Не знам как, но знам какво.

— Какво съм направил?

— Напрегнал си до крайност всичко от flexor digiti minimi brevis до quadratus lumborem . От двете страни на тялото, горе-долу симетрично.

— Говори на английски, а не на латински.

— Повредил си всеки мускул, става и сухожилие, които имат отношение към движението на ръцете — от кутретата чак до края на дванайсетото ребро. Изпитваш болка и неудобство. Нарушена е работата на вазомоторните центрове, тъй като всички системи в организма ти са увредени.

— Прогноза?

— Ще се оправиш.

— Кога?

— След няколко дни. Може би седмица. Пий аспирин.

Ричър продължи да шофира. Свали с два сантиметра страничното стъкло, за да излетят изпаренията на бърбъна от купето. Минаха покрай три големи къщи, построени плътно една до друга на стотина метра от двупосочния път. Бяха оградени с висока метална ограда. Стари, някога хубави и стабилни, а днес малко занемарени. Докторът извърна глава, огледа ги втренчено, после отново насочи очи към пътя.

— Как го направи? — попита той.

— Какво? — погледна го Ричър.

— Как си увреди ръцете?

— Ти си лекарят, ти ще кажеш.

— Два пъти съм срещал подобни симптоми. Бях доброволец във Флорида след един от поредните урагани. Преди няколко години. Не съм чак толкова лош човек.

— И?

— Когато човек попадне на вятър, който се движи със сто и шейсет километра в час, той или го отнася, или човекът успява да се добере до някой заслон, използвайки силата на мускулите си. Все едно, че преодолява тежестта на тялото си, като се съпротивлява на урагана. Жесток стрес. Оттам идват и уврежданията. Но като те гледам, твоите са на ден-два, не повече. Каза, че идваш от север, но там не е имало ураган. Сега не им е сезонът. Бас държа, че през изминалата седмица не е имало ураган никъде по света. Нито един. Затова не знам как си пострадал, но ти желая бързо оздравяване. Наистина ти го желая.

Ричър не каза нищо.

— На следващия кръстопът вляво — добави докторът.

Пет минути по-късно пристигнаха пред къщата на Дънкан. Тя разполагаше с външно осветление, включително две лампички отстрани на бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“. Общото впечатление беше, че това е една реставрирана стара ферма — Скромна по размери, но в безупречно състояние. На добре поддържаната морава отпред се виждаше старинна конска каруца с големи колела с дървени спици и дълги странични канати. Правата алея свършваше пред помощна постройка, която беше достатъчно голяма за нормално действащ обор — във времето, когато по този край е имало действащи обори. Сега беше превърната в гараж. Едното крило на вратата беше отворено, сякаш някой току-що беше излязъл през него.

Ричър спря пред алеята, която водеше към входната врата на къщата.

— Време е за шоу, докторе — подхвърли той. — Разбира се, ако тя все още е тук.

— Тук е — отвърна онзи.

— Тогава да вървим.

Двамата слязоха от колата.

Докторът взе кожената чанта, която лежеше на задната седалка, след което повтори номера със стръмното изкачване, който беше демонстрирал в бара. Този път с повече основание, защото чакълът по пътеката наистина затрудняваше придвижването. Въпреки всичко той се добра без чужда помощ до входната врата — стара и солидна, боядисана в блестящо бяло. Ричър откри масивния бутон от излъскан месинг и го натисна с кокалчето на показалеца си. Отвътре долетя приглушеният звън на електрически звънец. За момент не се случи нищо, после се чуха бавни стъпки. Вратата се открехна и в процепа надникна някакво лице.