Лий Чайлд - Време за умиране

Човекът на фамилията Дънкан зад волана на сивия микробус ги зърна на стотина метра пред себе си. Както винаги канадският му колега беше начело на процесията с въже в ръце. Зад него се появи доставката — неясни и безтегловни сенки, които се мяркаха между дърветата. Шофьорът на Дънкан отвори задната врата, готов да ги посрещне.

Канадецът му подаде края на въжето както винаги. Като щафета в лекоатлетическо състезание. После се обърна и изчезна в гората. Шофьорът на Дънкан покани жените и момиченцата да се качват в микробуса, като се ръкува с всяка една поотделно, подхвърли им окуражителни думи и ги поздрави с пристигането в новата им родина. На практика този мъж беше хазартен тип и се опитваше да отгатне кое от децата ще си избере фамилията Дънкан. Жените щяха да заминат направо за Вегас, където щяха да работят в някоя от многобройните агенции за компаньонки, а девет момиченца щяха да бъдат разпределени по-нататък по мрежата. Десетото щеше да остане в Небраска. Уж временно, но на практика завинаги. Купуваш десет, продаваш девет — това беше тактиката на фамилията Дънкан. А на шофьора му беше интересно да отгатва кое дете щеше да извади късмет. Според него четири от тях имаха сериозни шансове, но при вида на петото сърцето му трепна, макар че едва ли щеше да я познае, когато стигнеше до него.

Дороти Коу остана неподвижна край отворената врата на пикапа си в продължение на цели десет минути. Ричър стоеше пред нея и я гледаше, като се надяваше, че гърбът му скрива хамбара. Беше готов да стои в това положение колкото трябва — десет часа, десет дни, дори десет години. Беше готов на всичко, за да й попречи да влезе в тъмната дупка. Погледът й беше насочен някъде надалеч, устните й беззвучно помръдваха, сякаш репетираше аргументите си в някакъв спор.

— Колко са вътре? — попита най-сетне тя.

— Някъде към шейсет — отвърна Ричър.

— Боже мили!

— Две-три годишно — добави Ричър. — Развили са вкус към тях. Нещо като пристрастяване. Призраци няма. Такива неща не съществуват. Онова, което е чувало онова хлапе, е било истинско.

— Кои са те?

— Момиченца, повечето от тях с азиатски произход.

— По костите ли ги разпозна?

— Последното все още не се е превърнало в кости.

— Откъде са?

— Вероятно от семейства на имигранти. Почти сигурно нелегални, прекарани през границата, за да бъдат превърнати в секс робини. С това се занимават братята Дънкан. Така печелят парите си.

— Всички ли са били невръстни момиченца?

— Да, около осемгодишни.

— Погребани ли са?

— Не — поклати глава Ричър.

— Просто са ги захвърлили вътре, така ли?

— Не са ги захвърлили. Подредени са като в някакъв храм.

Настъпи продължително мълчание.

— Все пак трябва да погледна — тръсна глава Дороти Коу.

— Недей.

— Защо?

— Има и снимки. Нещо като архив. Като албум за спомен. Снимки в сребърни рамки.

— Трябва да ги видя.

— Ще съжаляваш, може би цял живот. Ще ти се прииска да не беше ги виждала.

— Но ти си ги видял.

— И съжалявам за това.

Дороти Коу отново замълча. Дишаше дълбоко и гледаше към далечния хоризонт.

— А какво ще правим сега? — прошушна най-сетне тя.

— Аз мисля да се отбия в къщите на фамилията Дънкан. Те всички са там, седят около някоя маса и си въобразяват, че всичко е наред. Време е да научат, че нищо не е наред.

— Ще дойда с теб — рече Дороти Коу.

— Идеята не е добра — поклати глава Ричър.

— Искам да дойда.

— Може да стане напечено.

— Надявам се да стане. За някои неща си струва да умреш. Винаги идва време за умиране. За теб или за лошите.

— И ние ще дойдем — обади се съпругата на доктора. — Хайде, да вървим.

Дороти Коу отново седна зад волана, а докторът и съпругата му се настаниха на седалката до нея. Ричър се качи отзад с трофейната пушка. Пикапът заподскача по изровените от тракторите коловози към мястото, на което беше оставил бялото тахо на футболиста, който му беше счупил носа. В продължение на километър и половина Ричър беше принуден да се държи здраво, за да не изхвръкне от каросерията. Джипът си беше на банкета. Подкара го на юг, а другите трима поеха след него. Спряха на няколкостотин метра от фермата на Дънкан. Гледката към нея беше отлична. Ричър развинти телескопичния мерник на пушката и го използва вместо бинокъл. Трите къщи се виждаха съвсем ясно. Паркираните автомобили пред тях бяха пет, подредени в една линия пред най-южната къща — тази на Джейкъб. Три стари пикапа, кадилакът на Сет и червената мазда на Елинор Дънкан. Студени и покрити с роса, което означаваше, че членовете на фамилията са се изолирали от света и чакат. Точно както предпочиташе Ричър.