Лий Чайлд - Време за умиране

Шофьорът разви въжето, отмери два метра и уви края му около ръката на първата жена. Нови два метра и въжето се уви около ръката на едно от момиченцата. После отново жена, отново момиченце. В крайна сметка всичките шестнайсет бяха надеждно свързани помежду си. В случая въжето играеше помощна, а не ограничителна роля. Нещо като мобилен парапет, който щеше да им помогне да вървят с едно и също темпо в една и съща посока. Без отклонения, без риск някой да се загуби. И бездруго трансферът през гората беше достатъчно опасен.

Шофьорът хвана свободния край на въжето и тръгна напред. Върволицата пое след него, извивайки се сред дърветата и храстите. Като влак по релсите. Той вървеше бавно, като се ослушваше за някакви шумове зад гърба си. Каквито обикновено нямаше. Азиатците умееха да пазят тишина. Особено нелегалните имигранти. Особено жените и малките момиченца.

Но въпреки че пазеха абсолютно тишина, те все пак бяха чути. На две места едновременно, и двете на хиляда километра разстояние. Едното във Фарго, Северна Дакота, а другото — в Уинипег, Манитоба. Или по-точно казано, бяха видени. На прецизната сеизмографска апаратура, чиито игли регистрираха сигналите на заровен в земята сензор. Но отклонението беше незначително, малко над нивото на общия шум. Служителят на американското Министерство на вътрешната сигурност във Фарго внимателно проследи графиката. Елени , помисли си той. Белоопашати, може би цяло семейство. Колегата му в Канада също се зае да изследва своята графика. Но заключението му беше различно. Вятърът, който събаря купчини сняг от боровете , помисли си той.

Групата продължаваше напред. Бавно, търпеливо преодолявайки третия от четирите етапа на дългото пътешествие. Първият беше натоварването им в транспортния контейнер, вторият — дългото пътуване с белия микробус. Сега беше ред на малко горски туризъм, след което щяха да бъдат натоварени на друг микробус. Всичко това им беше обяснено предварително до най-малката подробност. В тясна стаичка над някакъв магазин в окръжния център. Такива стаички имаше много. Също и операции. Но тази, която използваха, минаваше за най-добрата. Цената беше висока, но условията бяха отлични. Посредникът ги уверяваше, че единствената му цел е да ги достави в Америка в отлично състояние, свежи като маргаритки. Затова контейнерът, който щеше да бъде техен дом по време на най-продължителния от четирите етапа, беше оборудван с всичко необходимо. Електрически крушки, симулиращи дневна светлина, захранвани от автомобилен акумулатор. Дюшеци и одеяла. Изобилие от храна и вода, химически тоалетни и лекарства. Вентилационни отвори, маскирани като дупки от ръжда. Подпомагани от вентилатор, свързан със същия акумулатор. Плюс кислородни бутилки, които можеха да обогатяват въздуха в случай на нужда. Бягаща пътека, за да се поддържат в добра форма за шесткилометровия преход през границата. Тоалетни принадлежности и овлажнители за кожата. Обясниха им, че и микробусите са оборудвани по същия начин, но малко по-скромно. Защото пътуването с тях щеше да бъде по-кратко от пътуването по море.

Отлична организация, която не беше пропуснала нищо.

Най-хубавото беше, че нямаха нищо против семействата с малки момиченца. Други организации предпочитаха да прекарват само възрастни, защото те можеха да започнат работа веднага. Някои допускаха и деца, но само по-големи момчета, които също можеха да работят. Но тази организация приемаше момиченцата, включително и най-малките. А това се смяташе за много хуманно отношение. С единственото условие да пътуват отделно заради благоприличието. Бащите се отделяха от майките, братята от сестрите. Специално в този случай им съобщиха в последната минута, че отплаването на кораба с мъжете и момчетата щеше да има закъснение, но жените и момичетата трябва да тръгнат веднага. Увериха ги, че всичко е наред. След пристигането щяха да се погрижат за тях, позволявайки им да изчакат акостирането на другия кораб.

Предупредиха ги, че най-труден щеше да бъде шесткилометровият преход през границата. Но всъщност не беше така. Движението на чист въздух беше добро за тях. Беше студено, но зимите в Тайланд също са студени. А и разполагаха с достатъчно топли дрехи. Почувстваха се най-добре, когато водачът им спря и докосна с пръст устните си, показвайки някаква въображаема линия, която пресичаше пътя им. Той махна отвъд нея и устните му беззвучно оформиха думата „Америка“. Прекосиха я, подредени в дълга редица. На лицата им грейнаха усмивки. Най-сетне бяха на американска територия. Продължиха напред, бавно и внимателно.