Лий Чайлд - Време за умиране

Ричър отстъпи крачка назад и в същия миг чу как се отваря вратата на стая номер седем. По-скоро усети, отколкото долови шумоленето на памучна материя, съпътстващо беззвучния дебат. Ролите се разпределяха с посочване и почукване по гърдите, вдигнатите ръце обозначаваха посоките, а разперените пръсти — времето. Очевидната тактика беше обитателят на осма стая да се промъкне напред, да заобиколи стая номер шест и задната част на кръглото фоайе и да излезе на паркинга от север. Колегата му от седма стая щеше да го изчака да излезе на позиция, а после щеше да изскочи на паркинга от юг. Елементарно, но твърде вероятно.

Предвижданията му се оказаха точни. По-далечният от противниците му зае позиция пред вратата и изчака. Другият мина покрай него и продължи напред. Ричър преброи до шест. На седем напусна укритието си и вдигна глока. На осем напълни дробовете си с въздух и изкрещя:

— Не мърдай!

Двамата замръзнаха на място, готови да се предадат. Бяха все още уморени, сънени, объркани и дезориентирани. Пистолетите им сочеха надолу.

— Хвърлете оръжието! — изкрещя Ричър и двамата моментално изпълниха заповедта. Тежките никелирани пистолети издрънчаха на чакъла почти едновременно.

— Отстъпете назад! — беше следващата команда.

Италианците се подчиниха и излязоха на паркинга. Изолирани, далеч от стаите си, далеч от колата си.

Ричър изпусна въздуха от гърдите си и ги огледа изотзад. Бяха само по ризи и панталони. Без якета, без връхни дрехи.

— Обърнете се! — заповяда той.

Италианците го направиха.

— Ти ли си — промълви онзи отляво.

— Най-накрая се срещнахме — рече Ричър. — Как вървят нещата дотук?

Не получи отговор.

— Обърнете джобовете си — разпореди се Ричър. — Изцяло, с хастара навън.

По земята се посипаха дребни монети и салфетки. Мобилни телефони изтрополиха по чакъла. До тях издрънча автомобилен ключ с дистанционно от черна пластмаса, закачен на държател във формата на цифрата едно.

— Сега тръгнете назад. Няма да спирате, преди да ви кажа.

Италианците се подчиниха. Вървяха малко тромаво на заден ход, без да отделят очи от лицето му. Ричър пое след тях, като поддържаше разстояние от десетина крачки.

— Добре, спрете — подвикна им той, след като двамата мъже подминаха пистолетите. Наведе се, вдигна единия от тях и извади пълнителя. Беше пълен догоре. В другия обаче липсваше един патрон. — Кой? — вдигна глава Ричър.

— Другият — отвърна онзи отляво.

— Кой друг?

— От иранците. Ти видя сметката на единия, а ние на другия. Май сме нещо като съюзници.

— Не мисля — поклати глава Ричър, пристъпи към купчината с лични вещи и вдигна ключа от колата. Натисна бутона на дистанционното и вратите на шевролета изщракаха. — Качвайте се на задната седалка.

— Знаеш ли кои сме? — попита го италианецът отляво.

— Знам — кимна Ричър. — Двама дрисльовци, които току-що напълниха гащите.

— Работим за човек на име Роси, който живее в Лас Вегас. Доста влиятелен и мрази да му се бъркат в работата.

— Ще ми простиш, че не припаднах веднага.

— Той има пари. Много пари. Може би ще уредим нещо.

— Например?

— Тук сме във връзка с една сделка, която ще бъде реализирана всеки момент. Можем да те включим и да те направим богат.

— Аз вече съм богат.

— Не изглеждаш такъв — възрази италианецът. — Говоря сериозно. Става въпрос за много пари.

— Имам всичко, от което се нуждая. Това е другото име на охолството.

Мъжът замълча за момент, после отново се зае да го обработва.

— Кажи ми какво ще те направи доволен.

— Първо седнете отзад в колата.

— Защо?

— Защото ръцете ми са изранени и не искам да ви влача.

— Не, питам защо искаш да влезем в колата?

— Защото ще се повозим.

— Къде?

— Ще ти кажа, след като влезете в колата.

Двамата италианци понечиха да се спогледат, но очите им спряха някъде по средата, защото не можеха да повярват на късмета си. Нима тоя тип бе толкова глупав, че щеше да ги натовари на задната седалка и да седне зад волана? Сам?! Ричър ги проследи до колата с глока в ръка. Единият седна на близката седалка, а другият тръгна да заобикаля багажника. Докато го правеше, очите му огледаха пътя и равното поле. Мисълта за бягство бързо го напусна. Тук нямаше къде да се скрие. Противникът им държеше модерен 9-милиметров пистолет, който улучваше без грешка поне на петнайсет метра. Отвори вратата и се сгъна на седалката. Импалата не беше малка кола, но отзад беше доста далеч от представите за лимузина. Коленете на италианците опряха плътно в предните облегалки. Не бяха кой знае колко едри, нито пък особено високи, но въпреки това се озоваха твърде близо един до друг.