Лий Чайлд - Време за умиране

Накрая видя и тъмносиния шевролет.

Беше паркиран до субаруто, някъде между седма и осма стая, по диагонал. Хората в него очевидно са били гневни или уморени, спрели както им падне, с единствената мисъл за малко почивка.

Ричър се насочи към входа, като се опитваше да стъпва максимално безшумно по камъните. Мина покрай форда, който все още излъчваше топлина. Огънят беше изрисувал фантастични фигури по метала. Вратата на фоайето беше отключена. Ричър отвори и влезе. Винсънт беше зад рецепцията. Зърнал лепенката на лицето му, той замръзна с телефонната слушалка в ръка.

— Какво се е случило с теб, по дяволите?

— Дреболия — отвърна Ричър. — С кого говореше?

— Редовната сутрешна информация. Както винаги.

— Последните клюки, а?

Винсънт кимна.

— И?

— Нищо особено. Футболистите цяла нощ са шарили насам-натам с колите си. Напълно безцелно. Сега са се събрали някъде, явно за да обсъдят положението. А четиримата Дънкан са в къщата на Джейкъб.

— Виждам, че имаш гости — подхвърли Ричър.

— Италианците — кимна собственикът на мотела. — Настаних ги в седма и осма.

— Питаха ли за мен?

— Разбира се — отвърна Винсънт. — Питаха дали си тук и дали съм те виждал. Определено те издирват.

— Кога дойдоха?

— Около пет сутринта.

Ричър кимна на свой ред. Били са уморени, след като цяла нощ са гонили вятъра. Решили са, че няма смисъл да пътуват един час до „Мариот“ и още един обратно. Вероятно планират да дремнат час-два тук в мотела. А после отново да яхнете конете. Но се бяха успали. Такава е човешката природа.

— Събудиха ме — добави Винсънт. — Бяха в гадно настроение. Мисля, че няма да ми платят.

— Кой от двамата застреля онези във форда?

— Не мога да ти кажа. Видях, че единият ги стреля, а другият пали колата.

— Видя това със собствените си очи, така ли?

— Да.

— Ще го потвърдиш ли пред съда?

— Не, защото онези Дънкан имат пръст в тази работа.

— А щеше ли да го направиш, ако нямаха пръст?

— Нямам чак толкова силно въображение.

— Но на мен ми каза.

— Неофициално, само между нас двамата.

— Кажи ми го пак.

— Единият застреля хората в колата, а другият я подпали.

— Добре — кимна Ричър. — Това е достатъчно.

— За какво?

— Събуди ги — каза Ричър. — Точно след минута, като лично се отбиеш в стаите им. Ще бъдеш напрегнат. Шепнешком ще им кажеш, че аз съм отпред на паркинга и оглеждам пораженията.

— Не искам да се забърквам.

— Днес е последният ден. От утре вече ще бъде друго.

— Извинявай, но предпочитам да изчакам и да видя какво ще стане.

— От утре тук ще има три групи хора — търпеливо рече Ричър. — Едните ще са мъртъвци, другите страхливци, а третите — мъже с поне малко достойнство и самоуважение. Искам ти да си сред последните.

Винсънт не каза нищо.

— Познаваш ли Елинор Дънкан? — попита Ричър.

— Тя си е наред — отвърна Винсънт. — Никога не е имала нищо общо с тази мръсотия.

— От утре тя ще поеме нещата в свои ръце и ще извозва цялата реколта в района.

Винсънт не каза нищо.

— След една минута събуди италианците по телефона — каза Ричър, излезе навън и тръгна покрай боядисаните в сребристо греди, които водеха към бунгалата.

Мина директно покрай първите шест, а когато стигна седмо и осмо, описа широк кръг и излезе пред номер девет. Шмугна се в плитката ниша, която го делеше от извития еркер на осмо. Беше толкова близо, че можеше да я докосне с ръка. От другата й страна беше стая номер седем, а шевролетът, субаруто и изгорелият форд останаха зад гърба му, подредени в една линия, от север на юг. Извади глока на убития иранец и провери пълнителя.

Всичко беше наред.

Оставаше му само да чака.

Чу телефоните. Първо в едната стая, после и в другата. Звъняха приглушено заради плътно затворените врати и прозорци. Представи си как обитателите им се размърдват под завивките, сядат, разтъркват очи и поглеждат часовниците си. После оглеждат непознатата обстановка, посягат към телефоните и изслушват съобщението на Винсънт, предадено с напрегнат шепот.

Беше готов и чакаше.

Знаеше какво ще се случи. Първият, който се появи, щеше само да надникне навън с пистолет в ръка, изчаквайки партньора си. После двамата щяха да се уточнят с помощта на жестове и заедно щяха да тръгнат към далечния край на паркинга.

Чакаше.

Първа се отвори вратата на стая номер осем. В рамката се появи ръка с пистолет, който сочеше почти директно надолу. После лакът и задната част на човешка глава. Пистолетът беше колт, модел „Дабъл Игъл“. Ръката до лакътя беше скрита под измачкан ръкав на риза. Темето беше покрито с разрошена черна коса.