Лий Чайлд - Време за умиране

— Вече знае нещо. Усещам го.

Докторът замълча.

— Къде отиде? — повтори Дороти.

— Към стария хамбар.

— И аз отивам там — отсече Дороти Коу.

— Недей — рече докторът.

Ричър се движеше на юг по двупосочния път. Хамбарът се появи на около километър и половина на запад, добре осветен от слънцето и леко наклонен към по-малката по-мощна постройка, сякаш се готвеше да коленичи. Той го подмина с около хиляда метра, отби на банкета и слезе от колата. Хвана се с две ръце за надлъжните релси на тавана и се покатери на покрива. Както го беше направил преди със субаруто на доктора. Този път наблюдателният пункт беше по-добър, защото тахото беше по-високо. Тялото му описа плавен кръг. Слънцето го заслепи от едната страна, а от другата се появи издължената му сянка. Далеч на север се виждаха контурите на мотела. На юг се очертаваха трите къщи на фамилията Дънкан. Нищо друго. Никакви хора, никакви автомобили. Нищо не помръдваше.

Той слезе от покрива и закрачи направо през нивите, пренебрегвайки замръзналите коловози. Движеше се по права линия към тясното празно пространство между хамбара и малката барака.

Елдридж Тайлър чу приближаването на автомобила. Отначало само далечното шумолене на гуми по асфалта и тихото съскане на изгорелите газове, които нарушаваха абсолютната тишина наоколо. После колата спря. Може би на километър и половина. Не беше някой от фамилията Дънкан. Те щяха да спрат до хамбара. Или щяха да се обадят по телефона. Не беше и стоката. За нея беше още рано. Щеше да пътува още часове.

Обърна се на една страна и погледна към кабелния капан. После си повтори наум всички действия, които трябваше да предприеме, ако се появеше някой: грабва пушката, заема седнало положение, завърта се и стреля от упор. Никакъв проблем.

Отново легна по корем, погледна през мерника и уви пръст около спусъка.

Десет минути по-късно Ричър беше преполовил разстоянието до хамбара. Умът му напрегнато работеше. Преценяваше ситуацията, изброяваше възможните варианти. Беше останал сам. Последният оцелял. Всичките десет футболисти бяха блокирани. Италианците бяха отстранени, също като арабите във форда и втория иранец. Четиримата членове на фамилията Дънкан се бяха затворили в една от къщите си. Ричър имаше всички основания да вярва в надеждността на тази информация. Местната телефонна клюка действаше безотказно, почти като в армията.

Той продължи да крачи напред, леко коригирайки посоката. Хамбарът беше вдясно от него, а по-малката постройка — вляво. Голите храсти пред тях сякаш бяха нарисувани с молив. Сухи пръчки през зимата, но може би истинска палитра от ярки цветове през лятото. Детските велосипеди могат да се справят с коловозите, оставени от тракторите. Гумите им са балонни, а рамките достатъчно здрави.

Той продължи да крачи напред.

Елдридж Тайлър затаи дъх и напрегна слух. Познаваше всички звуци, които издаваше голото поле. Земята никога не беше спокойна. Загряваше се и изстиваше, вибрираше и се разтърсваше от микроскопични трусове, които изтикваха малките камъчета нагоре, към набраздената повърхност, към коловозите и утъпканата пръст, където чакаха да бъдат изритани или притиснати заедно. Винаги издаващи някакъв звук. През голото поле просто нямаше начин да се ходи безшумно и Тайлър го знаеше. Окото му остана втренчено в мерника, пръстът му не мърдаше от спусъка. Наостри слух.

Ричър спря на петдесетина метра от хамбара. Очите му огледаха постройките, в главата му се въртяха едни и същи мисли. Теорията му беше или стопроцентово вярна, или стопроцентово погрешна. Осемгодишната Маргарет Коу беше дошла тук да бере цветя, но изчезването й не беше следствие от някакъв инцидент. Доказателство за това беше велосипедът. Импулсивното дете би могло да го зареже на пътеката, да се втурне във вътрешността на паянтовата постройка и да се нарани лошо. Но дете, което проявява съобразителността да вкара и велосипеда си вътре, положително би внимавало и едва ли щеше да се нарани. Такава е логиката на човешката природа. Ако е имало инцидент, велосипедът щеше да е навън. Но той не е бил открит пред сградите, следователно инцидент не е имало.

И още: момиченцето се беше насочило към хамбара по своя воля, но влизането му вътре не беше станало доброволно. Защо дете, което иска да си набере цветя, би пожелало да влезе в някакъв хамбар? За фермерските деца хамбарите не крият никакви тайни. Детето, което проявява интерес към цветовете и свежестта на природата, едва ли щеше да бъде привлечено от застоялия въздух на едно потънало в мрак затворено помещение. Но дали плъзгащата се врата е работила преди двайсет и пет години? Дали едно осемгодишно момиченце бе имало сили да я отмести? Сградата беше поне стогодишна и беше започнала да гние веднага след построяването си. В момента порталът беше блокиран, но нищо не пречеше да е бил блокиран и тогава. Освен това бе твърде тежък. И обратно: можеше ли едно осемгодишно момиченце да вкара велосипеда си през тесния процеп? Велосипед с дебели гуми, солидна рамка и стърчащо кормило и педали от двете страни?