Лий Чайлд - Време за умиране

Шест удара, нанесени в рамките на три секунди.

Без правила.

Резервата в щатския отбор на Небраска срещу армията на САЩ.

Но младежът се оказа твърд. Или се страхуваше. Или и двете. Защото отказа да се предаде. Гърбът му се раздвижи по чакъла като някаква огромна преобърната костенурка, която се опитваше да заеме нормално положение. Главата му се въртеше наляво-надясно. Може би трябваше да му отпусне осемте секунди, полагащи се на всеки изпаднал в нокдаун боксьор, но на този свят едва ли има скитник, който да не се възползва от благоприятното стечение на обстоятелствата. Затова Ричър го укроти със силен ритник в ухото, а после стъпи върху лицето му. Като отвратен стопанин, размазващ хлебарка върху излъскания под на кухнята си. Проскърцването на смазания нос прозвуча съвсем ясно, доста по-силно от пъшкането и сумтенето на нещастника.

Край на мача. Осем удара за шест секунди. Доста слабо постижение според стандартите на Ричър. Но противникът все пак беше изключително як, обладан от спортен дух и издръжливост, очевидно свикнал на доста големи дози физическо натоварване. Имаше желание да бъде конкурентоспособен. Неособено силно, но все пак осезаемо. Ричър познаваше и по-тежки случаи. Четири години участие в студентското първенство по футбол вероятно се равняваха на четири дни физическа подготовка на рейнджърите. А той познаваше доста хора, които не бяха издържали дори и до третия ден.

Наведе се и започна да опакова младежа. Направо там, където беше паднал. Четири пласта тиксо върху китките, още четири около глезените. Свързани с половинметрови ленти около шията на жертвата. После се върна в коридора и се зае да опакова първата двойка, този път по-сериозно, без да бърза. Повлече ги по излъскания под, опря ги гръб в гръб и ги овърза заедно. Също като онези от нощната смяна. Изправи се и изпусна въздуха от гърдите си.

В същия момент отнякъде се разнесе приглушен телефонен звън.

Оказа се, че звъни телефонът на Дороти Коу. Приглушен, защото беше у нея, зад затворената врата на стаята й. Тя се показа на прага с апарата в ръка. Очите й се плъзнаха покрай четиримата овързани мъже на пода, на лицето й се появи усмивка. Сякаш изпита облекчение, че нормалният живот най-после беше взел връх след един ненормален ден.

— Беше мистър Винсънт — обяви тя. — Иска да отида в мотела, защото са пристигнали клиенти.

— Какви клиенти? — попита Ричър.

— Не ми каза.

Той се замисли за момент, после кимна:

— Добре.

Обърна се към доктора с молбата да държи шестимата футболисти на пода под професионалния си поглед, а после излезе навън и облече захвърлената на земята шуба. Разпредели обратно по джобовете импровизирания си арсенал, вдигна връзката ключове и се насочи към джипа пред оградата.

Елдридж Тайлър помръдна, но съвсем лекичко, колкото да се намести по-удобно. Вече втори час беше на позицията, която бе заел още на разсъмване. Изпълнен с търпение и с око на мерника, насочен във вратата на хамбара. Прикладът на пушката продължаваше да лежи върху торбата с ориз. Въздухът беше все така тежък и влажен, но слънцето светеше ярко и видимостта беше отлична.

Но едрия мъж с кафявата шуба го нямаше.

Все още не беше се появил.

И може би изобщо нямаше да се появи, ако фамилията Дънкан си беше свършила работата през нощта. Но Тайлър продължаваше да дебне, защото по природа си беше предпазлив и приемаше сериозно всяко излагане на риск. Имаше вероятност Дънкан да не бяха свършили нощната си работа. Което означаваше, че едрият мъж щеше да се появи съвсем скоро. И защо да се бави? Дневната светлина беше всичко, от което се нуждаеше.

Тайлър отмести показалец от спусъка и раздвижи китката си. Веднъж, втори път. После пръстът му отново се уви около спусъка.

Белият джип се оказа шевролет тахо, който по некомпетентното мнение на Ричър беше абсолютно еднакъв с юкона. Кабините им бяха като близнаци, контролните уреди по таблото — също. Тахото се движеше по същия нестабилен начин — твърдо и тромаво. Ричър излезе на шосето, зави надясно и пое на юг. Още имаше влага, въпреки че слънцето беше доста високо в небето. От разсъмването бяха изтекли два часа.

На двеста метра от мотела той намали и отби на банкета. От север се виждаха само макетът на ракетата и кръглото фоайе. Слезе от джипа и бавно тръгна по асфалта. Гледката се променяше с всяка крачка. Най-напред видя изгорелия форд на главния паркинг. Черен скелет, стъпил на оголените си джанти. Две безформени фигури зад прозорците без стъкла, изгорели и гладки като тюлени. После видя субаруто на доктора пред стая номер шест, смачкано и обезобразено, но много по-живо в сравнение с форда.