Лий Чайлд - Време за умиране

— Аз ще го направя — каза Ричър.

— Не си ли уморен?

— Добре съм. А вие си починете.

— Сигурен ли си?

— Да.

Те не чакаха втора покана. Докторът погледна съпругата си и двамата тръгнаха към вратата. Дороти Коу ги последва. Вероятно към стаята за гости. Захлопнаха се врати, чу се шум от течаща вода и изпразнени тоалетни казанчета. После къщата утихна. Отоплението равномерно бучеше, от коридора долитаха сумтенето и пъшкането на завързаните футболисти. Това бяха единствените звуци. Изправил гръб на стола, Ричър гледаше навън. Кожата под тиксото го сърбеше. Остана така в продължение на десетина-двайсет минути, после бавно потъна в някакъв транс. Бе наполовина буден, наполовина заспал, наполовина ефективен, наполовина полезен. Не беше безупречен като караул и го знаеше. Това беше най-големият му проблем в армията.

Дочу приближаването на колата и видя фаровете й, но измина цяла секунда, преди да осъзнае, че не сънува.

Колата се появи от изток, което се падаше отдясно. Предшествана от светлината на фаровете и бръмченето на двигателя. Намали ход и се плъзна зад паркираните автомобили на футболистите. Първо зад пикапа, а после и зад джипа. После зави и пое по алеята, която водеше към къщата. Чакълът заскърца под гумите й.

Ричър я разпозна.

Отразената светлина беше достатъчна. Тъмносиният шевролет. Бяха италианците. Ричър се пресегна за пушката. Колата остана на място. Никой не излезе от нея. Беше на шейсет метра от къщата, стъпила с предните си колела на алеята. Фаровете останаха включени. Проблемът беше тактически. Освен Ричър в дървената къща бяха затворени три невинни души, които не бяха в състояние да се сражават. На алеята бяха паркирани две коли, други две чакаха на банкета. Противниците бяха двама, а къщата имаше прозорци и врати както отпред, така и отзад.

Условията за престрелка бяха далеч от идеалните.

Най-добре щеше да бъде, ако италианците се насочеха пеша към главния вход. Тогава всичко щеше да приключи бързо. Край на играта. Още там, на място. Ричър би могъл да отвори вратата и да ги разстреля от упор. Но италианците нямаха намерение да се приближат пеша. Седяха си в колата и чакаха. А може би разговаряха. Или оглеждаха обстановката. През предното стъкло се мяркаха извити глави и протегнати вратове. Очевидно обсъждаха нещо.

— Само си губим времето — рече Анджело Манчини. — Той не може да бъде там. Освен ако не е в компанията на трима яки спортисти.

Роберто Касано кимна, стрелна с поглед пикапа и джипа на банкета, а после обърна глава към златистия джип на алеята. Той беше паркиран пред някакъв раздрънкан пикап.

— Това е бричката на бабичката от фермата — каза той.

— Дошла е на гости с преспиване — кимна Манчини.

— Но в едно човекът на Махмейни беше прав — били са наясно, че слабото звено е докторът, и са го използвали.

— Като се замисля, капанът им не струва. Най-вече заради колите им, наредени отпред. Едва ли някой ще влезе в него.

— Това е добре за нас, защото разпиляват живата си сила. А ние ще имаме по-добър шанс другаде.

— Все пак не искаш ли да погледнем? Просто за всеки случай?

— Какъв е смисълът? Ако той е тук, значи вече е в техни ръце.

— И аз мисля така. Но има и друг вариант: те да са в неговите ръце…

— Един срещу трима?

— Защо не? Нали видя какво е направил с онзи нещастник в багажника на кадилака?

— Ох, не знам. Предполагам, че трябва да проверим. Но помниш какво каза старият Дънкан. Това е състезание и не бива да губим време.

— Няма да ни отнеме кой знае колко време.

— Така е, но ако тоя тип не е там, ще заприличаме на идиоти. Футболистите веднага ще звъннат на Джейкъб Дънкан, за да му съобщят как сме се появили на погрешното място.

— Никой не е споменал, че това е игра на точки.

— Но ги има. Когато става въпрос за стил, винаги има точки. Това е дълга игра, защото става въпрос за много пари. Изгубената репутация никога няма да се върне.

— И така, какво ще правим?

Касано отново погледна към пикапа на възрастната жена.

— Ако тя е тук, значи къщата й е празна — каза той. — А някои хора предпочитат да се крият именно в празни къщи.

Ричър видя как шевролетът включи на заден, излезе от алеята и пое по пътя. Отначало той не разбра защо, но после заключи, че италианците търсят Сет Дънкан. Бяха се отбили да огледат паркираните отвън коли и да констатират, че спортната мазда не е сред тях. Логично. Остави пушката на пода, изпъна гръб и отново насочи поглед към мрака зад прозореца.