Лий Чайлд - Време за умиране

— В такъв случай става въпрос за пари от дрога. Които трябва да бъдат изпрани из казината. В големите градове на изток, най-вероятно в Чикаго.

— Възможно е — кимна Ричър. — Но със сигурност става въпрос за нещо много ценно. Няма друга причина за струпването на хората им тук. Нещо, на което се усмихваш и потриваш ръце в мига, в който го видиш да минава през портала. Но в случая това нещо закъснява и бойците поемат насам. Те са нетърпеливи, те искат да го видят, че пристига. Защото е нещо физическо, нещо ценно. Единственото им желание е да сложат ръка върху него и да си пазят дяловете. Но преди това трябва да отстранят едно неочаквано препятствие.

— Какво препятствие?

— Мен. Или Дънкан закъсняват по друга причина и се оправдават с мен, или става въпрос за нещо, което в никакъв случай не трябва да попада пред очите на външен човек. Може би районът трябва да бъде тотално прочистен преди появата му. Случвало ли се е да ви заповядат да не излизате за определен отрязък от време?

— Не и в този смисъл.

— А виждали ли сте появата на нещо необичайно?

— Виждали сме камионите на Дънкан, които непрекъснато щъкат насам-натам. Но не и през зимата.

— Чух, че цялата техника за прибиране на реколтата е на ремонт в Охайо.

— Така е. В момента тук има само микробуси.

— Един от които не е в гаража — кимна Ричър. — Местата са три, но автомобилите само два. Оттук следва и най-важният въпрос: какво ценно нещо може да се побере в един микробус?

Джейкъб Дънкан отбеляза, че след като видя мъртвеца в багажника на кадилака, Роберто Касано рязко промени мнението си. Както и Манчини. И двамата приеха, че Ричър представлява сериозна заплаха. Как другояче да реагират? Мъртвецът нямаше следи по себе си. Никакви. Какво му беше причинил Ричър? Уплашил го бе до смърт? Джейкъб виждаше, че Касано и Манчини са дълбоко замислени, и търпеливо чакаше. Накрая Касано го погледна през масата.

— Най-искрено се извинявам — каза той.

— За какво, сър? — любезно попита Джейкъб.

— За това, че не приехме сериозно предупрежденията ти за Ричър.

— Извинението е прието.

— Благодаря.

— За съжаление ситуацията остава без промяна — въздъхна Джейкъб. — Ричър все още е проблем. Нищо няма да стане, докато той е на свобода. Изпратили сме хора да го издирват. Ако се наложи, ще работят денонощно. Колкото е необходимо. Ние не искаме мистър Роси да остане с чувството, че сме по-неопитните партньори. За нас това е много важно.

— Май и ние трябва да тръгнем да го търсим — въздъхна Касано.

— Всички?

— Имам предвид себе си и Манчини.

— Разбира се — кимна Джейкъб. — Може би наистина трябва. Може би трябва да го превърнем в нещо като състезание. Който го спечели, той ще има тежката дума при обсъждането на новите условия за разпределението на печалбата.

— Но вие сте повече от нас.

— За сметка на това вие сте професионалисти.

— Вие познавате региона.

— Искате честна борба, така ли? Много добре. Предлагам ви следното: прибираме хората си и ги изпращаме да си легнат. На тяхно място ще изпратя сина си. Сам. Един срещу двама. За толкова време, колкото е необходимо. Нека по-добрият спечели. Искате ли да го направя?

— Изобщо не ме е грижа — отвърна Касано. — Прави каквото искаш. Колкото и хора да пратиш, ние ще бъдем победители. — Пресуши чашата си, остави я на масата и погледна Манчини.

Излязоха през задната врата и се насочиха към колата си, която си стоеше на полето, зад оградата. Джейкъб Дънкан ги изчака да потеглят и с облекчение се облегна назад. Хората на Роси щяха да изгубят много време в безплодно издирване. Десетки часове. А после, когато Ричър излезеше на сцената, Роси щеше да получи невинен, но многозначителен удар, който щеше да наклони везните. Малко, но достатъчно. Джейкъб се усмихна. Успех, триумф, отмъщение. Постигнати умело, с финес.

Пътят зад прозореца на трапезарията беше все така тъмен. Нищо не помръдваше. Автомобилите на двамата футболисти бяха паркирани на банкета зад оградата. Единият беше джип, а другият — пикап. Луната за миг надникна иззад облаците, после отново се скри.

— Писна ми да седя, без да правя нищо — обади се докторът.

— Иди да си легнеш — рече Ричър.

— А ти какво ще правиш?

— Нищо. Ще чакам да съмне.

— Защо?

— Защото нямате улично осветление.

— Ще излезеш ли?

— Евентуално.

— Защо?

— За да се поразходя и да видя някои неща.

— Единият от нас трябва да остане буден и да пази.