Лий Чайлд - Време за умиране

— А ти мислиш, че именно там е било извършено престъплението?

— Аз мисля, че преди двайсет и пет години Карсън би трябвало да си зададе този въпрос.

— Там няма да има нищо. Няма как да има. Днес тези постройки са само руини. Вероятно и тогава са били такива. Стоят си празни вече петдесет години посред пустошта.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Сам каза, че не принадлежат на никого.

— Защо тогава има коловози, които свършват чак до вратата на хамбара?

— Има ли?

— Има — кимна Ричър. — Видях ги, когато скрих пикапа в по-малката барака през онази нощ. Няма проблем да се стигне до там. Дори в Ню Йорк съм виждал по-лоши пътища.

— Стари коловози? Или нови?

— Трудно е да се каже. Вероятно и двете. Но са на доста години. Дълбоки, добре оформени. Без трева по тях. Използвани са рядко, но все пак са използвани. На периоди. Достатъчно често, за да се запазят.

— Не разбирам — поклати глава докторът. — Кой би използвал тези руини днес? И за какво?

Ричър не отговори, насочил вниманието си към прозореца. Навън се развиделяваше. Сивият цвят на полето преминаваше в кафяв. Кос слънчев лъч се плъзна по пикапа до оградата.

— Значи мислиш, че някой е отвлякъл детето и го скрил в онзи хамбар? — подхвърли докторът.

— Вече не съм сигурен — въздъхна Ричър. — По онова време са прибирали люцерната, пътищата са били задръстени от камиони. Предполагам, че тогава тук е било доста по-оживено. Хората са щъкали навсякъде. И пътищата са били използвани по-често в сравнение с днес. Толкова често, че е било рисковано да отвлечеш дете посред бял ден.

— Какво тогава е станало?

Ричър не отговори. Продължаваше да гледа навън. Чворовете по коловете на оградата вече се виждаха. Както и замръзнала трева около тях. Предната морава беше суха и искряща от скреж.

— Май не си падаш много по градинарството — отбеляза Ричър.

— Нямам нито желание, нито време — отвърна докторът.

— А има ли хора, които се занимават с градините си?

— По-скоро не. Хората са твърде уморени. А и по принцип фермерите рядко поддържат градини. Те отглеждат растения за продажба, а не за да им се радват.

— Ясно.

— Защо питаш?

— Защото искам да се поставя на мястото на момиченце с велосипед, което обича цветята. Къде би могло да види цветя? Едва ли пред някоя къща, защото всички отглеждат растения за реколта. Според мен има само три възможности. В полето попаднах на две големи скали с храсти наоколо. Напролет край тях със сигурност цъфтят красиви цветя. Може би има и много други, но това няма значение. В началото на лятото те са напълно недостъпни, защото човек трябва да прекоси километри ниви с царевица, за да стигне до тях. Но същите храсти забелязах и на едно друго място.

— Къде?

— Край изоставения хамбар. Диви семена, донесени от вятъра. Хората са орали наблизо, но все пак са оставили малко място.

— Мислиш, че тя е отишла до там с велосипеда си?

— Възможно е. Може би е знаела, че там със сигурност има цветя. А някой друг е знаел, че тя знае…

Членовете на фамилията Дънкан се преместиха в кухнята на Джонас, защото от счупения прозорец на Джаспър духаше, а горящите в печката дрехи миришеха и изпускаха дим. Спряха да пият бърбън и преминаха на кафе. Слънцето беше изгряло преди четирийсет минути. Джейкъб Дънкан погледна стенния часовник.

— И в Канада се е съмнало, преди десетина минути — отбеляза той. — Бас държа, че стоката вече пътува. Познавам момчето. Много е свястно. Не се мотае и обича да става рано. Трансферът скоро ще стане.

Пътят южно от Медсин Хет следваше извивките на езерото Пакоуки. Асфалтът свърши. В продължение на четиристотин метра настилката представляваше споени с дзифт натрошени камъни, която скоро също изчезна в нещо като горска просека без изход. Но микробусът храбро се промуши между два високи бора, измина известно разстояние по дебелия килим сухи иглички и излезе на стар коларски път с едва видими коловози. Някога широк, а днес доста запуснат, изсечен за борба с горските пожари. Той водеше право на юг с оглед на пламъците и западния вятър. Микробусът се движеше бавно и се клатушкаше ту наляво, ту надясно. Колелата му подскачаха по неравностите. Стената от дървета неохотно се разтваряше пред челното стъкло. В далечината изплуваха контурите на градчето Хог Париш, което се намираше на територията на Монтана. Но микробусът нямаше да стигне до него. Щеше да спре на около три километра от границата, в северния край на охраняваната зона. Точно срещу същата зона от американска страна, където вече го чакаше партньорът му. Свеж, зареден с енергия, готов за последния етап от пътуването.