Лий Чайлд: Аферата

— Не си спомням коя точка от устава се отнася до външния вид на боеца — отвърнах.

— Аз също. Но в главата ми се върти нещо, свързано с подстрижката и изрязването на ноктите. Май беше в първи раздел, осма глава. Виждам го съвсем ясно, сякаш уставът е в ръцете ми. Помниш ли какво пише там?

— Не.

— Пише, че прическата на военнослужещия трябва да отговоря на общоприетите в армията стандарти.

— Ясно.

— Там подробно са описани и самите стандарти. Запознат ли си с тях?

— Напоследък бях доста зает — отвърнах. — Току-що се върнах от Корея.

— Не беше ли от Япония?

— Там беше междинното кацане.

— За колко време?

— За дванайсет часа.

— В Япония няма ли бръснари?

— Предполагам, че има.

— Нима дванайсет часа не им стигат, за да подстрижат един клиент?

— О, със сигурност им стигат.

— Раздел първи, глава осма, параграф втори: „Косата на военнослужещия трябва да бъде добре подстригана, с определена дължина, допринасяща за спретнатия вид.“ Това е цитат.

— Не съм сигурен, че го разбирам — промърморих аз.

— По отношение на косата спретнатият вид означава прическата да следва очертанията на главата и да се спуска по естествен начин до основата на тила.

— Добре, ще се погрижа — отстъпих аз.

— Вероятно разбираш, че тези неща са задължителни и не подлежат на коментар.

— Да, добре.

— Параграф втори гласи още: „При сресване косата не бива да пада над ушите или веждите и не бива да стига до яката.“

— Да, добре — повторих аз.

— Ще отречеш ли, че сегашната ти прическа е доста далеч от предписанията на устава?

— Сравнена с какво?

— Най-вече с последното предписание, отнасящо се до сресването и контакта с ушите, яката и веждите.

— Добре де, ще се погрижа — отново рекох аз.

После Гарбър се усмихна и атмосферата претърпя коренна промяна.

— Между другото бързо ли ти расте косата? — попита той.

— Не знам. Предполагам, че като на всички хора. Защо?

— Имаме проблем — рече той. — В Мисисипи.

Гарбър обясни, че проблемът в Мисисипи е свързан с двайсет и седем годишна жена на име Джанис Мей Чапман. Поради простата причина, че загубила живота си по насилствен начин, убита на една пряка от главната улица на градче, носещо наименованието Картър Кросинг.

— От нашите ли е? — попитах аз.

— Не, обикновена цивилна.

— Защо тогава е проблем?

— Ще стигнем и до това — отвърна Гарбър. — Но първо искам да те запозная с историята. Мястото е адски затънтено. Намира се в североизточния край на щата, близо до границата с Алабама и Тенеси. Има една железопътна линия в посока север-юг и черен горски път, минаващ покрай място с изворна вода. Локомотивите спирали там да допълнят водните си запаси, а пътниците слизали да похапнат. Така се родил градът. Но след Втората световна война през него започнали да минават само по два влака дневно, при това товарни, без пътници. И градчето бързо западнало.

— Докато?

— Докато дошло времето на държавните инвестиции. Знаеш как е ставало. Вашингтон решава, че не бива да позволи Югът да заприлича на Третия свят, и изсипва пари в района. Много пари. Правило ли ти е впечатление, че хората, които най-много пискат за автономно управление, живеят в щатите с най-големи субсидии? Автономията би ги ликвидирала.

— Какво е получил Картър Кросинг? — попитах.

— Военна база, наречена Форт Келам.

— Чувал съм я — кимнах аз. — Но никога не съм знаел къде точно се намира.

— Била е много голяма — продължи Гарбър. — Мисля, че строителството е започнало някъде през петдесетте. Имала всички шансове да съперничи на Форт Худ, но се оказва, че е много далеч на изток от И-55 и твърде далеч на запад от И-65. До нея се стигало след дълго пътуване по черни пътища. Или пък политиците на Тексас са се оказали по-гръмогласни от тези на Мисисипи. Но както и да е. Худ печели надпреварата и Келам започва да запада. До края на Виетнамската война базата успява да се крепи горе-долу, а след това я правят школа за рейнджъри, каквато е и до днес.

— Мислех, че школата за рейнджъри е в Бенинг — вметнах аз.

— За известно време в Келам са изпратени най-добрите инструктори на Седемдесет и пети полк. Заради терена или нещо подобно.

— Седемдесет и пети е полк за специални операции.

— Така чух и аз.

— Достатъчно рейнджъри ли се обучават там, за да поддържат един цял град?

— Почти — отвърна Гарбър. — Градът е малък.

— За какво всъщност говорим? Че Джанис Мей Чапман е била убита от армейски рейнджър?