Лий Чайлд: Аферата

Поех поредната глътка въздух и прекосих линията, превръщайки всичко в реалност. Минах между двамата проверители на документи и се натиках сред хладните хромирани пипала на бариерата. Преградната тръба беше изтеглена назад. Нямаше какво да блъсна с бедрата си. Излязох от другата страна и спрях. Четиримата резервни играчи стояха вдясно от мен. Погледнах обувките им. Военният устав е изненадващо неясен по отношение на обувките. Черни, затворени, консервативен модел без орнаменти, минимум три двойки дупки за връзките, пет сантиметра максимална височина на тока. Това е всичко, записано под линия. Резервите вдясно бяха спазили тези изисквания, но техните обувки не бяха полицейски. За разлика от двамината, които излязоха навън. Те по-скоро демонстрираха четири различни вариации върху една и съща тема. Излъскани до блясък, със старателно стегнати връзки, тук-там леко напукани от дълга употреба. Може би бяха истински ОС-та, може би не. Нямаше начин да се определи. Поне в онзи момент.

Аз ги гледах, те също ме гледаха. Никой не отваряше уста. Заобиколих ги и закрачих към вътрешността на сградата. Поех по пръстен Е в посока, обратна на часовниковата стрелка. Свърнах наляво по първия радиален коридор.

Четиримата ме последваха.

Държаха се на двайсетина метра разстояние. Достатъчно близо, за да не ме изпускат от поглед, и достатъчно далеч, за да не се натрапват. Максимум седем минути между две точки в огромната сграда. Аз бях месото в сандвича. Предполагах, че в сектор 3C315 ме чака още един екип. Пред кабинета или някъде около него. В зависимост докъде са решили да ме допуснат. Крачех направо към тях. Нямаше къде да избягам или да се скрия.

Използвах някакво стълбище при пръстен D, за да се изкача до третия етаж. Поех по посока на часовниковата стрелка, но само за разнообразие. Минах покрай пети коридор и продължих към четвърти. По пръстен D цареше оживление. Чиновници с папки под мишница сновяха и в двете посоки. Униформени мъже и жени със строги очи крачеха енергично. Страшна навалица. Провирах се между хората, отстъпвах встрани, после продължавах напред. Отвсякъде ми отправяха изненадани погледи. Явно дължах това внимание на дългата коса и небръснатата си физиономия. Спрях до една чешмичка и се наведох да пия вода. Наоколо бе все така оживено. Четворката на ОС не се виждаше никъде. Но те изобщо не бяха длъжни да вървят подире ми. Знаеха къде отивам и точно в колко трябва да бъда там.

Изправих се и поех напред. Свърнах по коридор 3 и се насочих към пръстен С. Въздухът миришеше на вълнени униформи и препарат за линолеум. Едва доловимо ухаеше на пури. Стените бяха боядисани в административно сиво. Погледнах наляво, после надясно. В коридора имаше доста хора, но пред номер петнайсет липсваше навалица. Може би ме чакаха вътре. Закъснявах вече пет минути.

Не се обърнах. Продължих по коридор 3, прекосявайки последователно пръстен В и А. Така стигнах до сърцето на огромната сграда, където свършват всички коридори. Или започват, според длъжността и перспективата ви. Отвъд пръстен А се простираше огромен вътрешен двор във формата на петоъгълник и площ от около двайсет декара. Приличаше на дупка в петоъгълна поничка. По онова време го бяха кръстили „Кота нула“, защото предполагаха, че руснаците са насочили в него най-голямата си балистична ракета. Но мисля, че грешаха. По мое мнение руснаците бяха насочили в Пентагона пет от най-големите си балистични ракети — да се подсигурят, в случай че първите четири не го улучат. И руснаците невинаги получаваха това, за което са платили.

Изчаках в пръстен А, докато закъснението ми нарасна на десет минути. Исках да ги накарам да гадаят. Може би вече бяха тръгнали да ме търсят. Може би вече сритваха задниците на четворката, която ме беше изпуснала. Поех дълбоко дъх за пореден път, отлепих се от стената и потеглих обратно по коридор 3, прекосявайки пръстен в посока на С. Завих по него, без да намалявам ход, и се насочих към сектор 15.

Отпред беше пусто. Никакви специални екипи, изобщо никой. Коридорът беше абсолютно празен и в двете посоки. И абсолютно тих. Предположих, че всички са там, където трябва да бъдат. Насрочените за дванайсет срещи бяха в пълен ход.

Врата №15 беше открехната, но аз въпреки това почуках. От любезност, а може би и като предупреждение, че пристигам. Повечето кабинети в Пентагона са проектирани като отделни ниши в общо пространство, преградени с високи шкафове за документи. Но с течение на времето между тях се издигаха все повече стени, оформящи затворени пространства. Едно от тях беше и кабинетът на Фрейзър в сектор 3C315. Тясна квадратна стаичка с прозорец без гледка. Килим на пода, снимки по стените, метално бюро. Един стол със странични облегалки, два без. Кантонерка и двоен шкаф за документи до нея.