Лий Чайлд: Аферата

Голямото предимство на тясната стаичка беше отсъствието на хора в нея. Разбира се, ако не броим самия Фрейзър, седнал на стола зад бюрото.

— Здравей, Ричър — поздрави ме с усмивка той.

Огледах се. Наляво, после надясно. Нищо. В стаичката нямаше абсолютно никого. Дори нямаше отделна тоалетна. Нито голям шкаф, нито втора врата. Коридорът зад гърба ми беше пуст. В гигантската сграда цареше тишина.

— Затвори вратата — рече Фрейзър.

Затворих я.

— Седни, ако обичаш.

Седнах.

— Закъсня — рече Фрейзър.

— Извинявам се, но ме забавиха — отвърнах.

— В дванайсет това място е истински кошмар — кимна той. — Обедна почивка, смяна на дежурствата и какво ли още не. Зоопарк. Аз изобщо не мърдам от тук.

Беше около метър и седемдесет и пет, стотина кила, с широки рамене и гърди, червендалест, чернокос, някъде към четирийсет и пет. Много шотландска кръв във вените, филтрирана през богатата почва на Тенеси, където беше роден. Виетнам като младеж, Заливът като зрял мъж. Кожата му беше като пила, покрита с белези от войните. Старомоден боец, който за свое нещастие се беше оказал достатъчно сладкодумен и усмихнат, за да го назначат в отдела за връзки със Сената. Защото истинският враг в днешно време бяха онези, които държаха парите.

— Какво ми носиш? — попита той.

Не отговорих. Нямаше какво, защото не бях очаквал да стигна толкова далеч.

— Добри новини, надявам се — добави той.

— Никакви новини — отвърнах.

— Нищо?

— Нищо — кимнах аз.

— Каза, че разполагаш с името. Така гласеше съобщението ти.

— Не разполагам с никакво име.

— Тогава защо пожела да ме видиш?

Забавих се само за част от секундата.

— Реших да ускоря нещата.

— В смисъл?

— Пуснах слух, че разполагам с името, питайки се кой ще изпълзи изпод камъка, за да ми затвори устата.

— Но никой не ти я затвори, така ли?

— Поне засега. Само преди десет минути бях убеден, че ще го направят. Във фоайето имаше четирима души, всички в униформи на ОС. Тръгнаха след мен. Бях сигурен, че ще ме арестуват.

— Докъде те проследиха?

— През целия пръстен Е, чак до Д. После изчезнаха някъде по стълбите.

Фрейзър отново се усмихна.

— Друса те параноята — каза той. — Не са вървели след теб. Нали ти казах, че в дванайсет се сменят дежурствата. Идват на работа с метрото като всички останали, почесват се минута-две, а след това тръгват към стаята за дежурства в пръстен Б. Изобщо не са те следили.

Замълчах.

— Такива като тях винаги се мотаят наоколо. По коридорите могат да се видят най-различни групи. Крайно време е да направим нещо за раздутия щат. На Капитолия само за това се говори всеки Божи ден. Няма как да им се противопоставим, затова е по-добре да го имаме предвид. Особено хора като теб.

— Като мен ли? — вдигнах глава аз.

— В армията има сума ти майори. Просто гъмжи от тях.

— От полковници също — рекох.

— Все пак са по-малко от майорите.

Не казах нищо.

— Аз фигурирам ли в списъка ти на хора, които могат да ти забият нож в гърба? — попита Фрейзър.

Ти си списъкът, човече , помислих си.

— Там ли съм? — настоя той.

— Не — излъгах аз.

— Добър отговор — усмихна се той. — Ако ти имах зъб, щях да ти видя сметката още там, в Мисисипи.

Не казах нищо. Очите му се задържаха върху лицето ми. Усмивката му бавно се разширяваше. Направи опит да се овладее, но не успя. Смехът му беше нещо средно между лай и кихавица, принуждавайки го да се облегне назад и да впери очи в тавана.

— Какво има?

Погледът му се върна обратно до хоризонтално ниво. Продължаваше да се усмихва.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза той. — Тук имаме бръснарници. Използвай някоя от тях.

— Не мога — рекох. — Трябва да изглеждам именно така.

Пет дни по-рано косата ми беше с пет дни по-къса, но въпреки това достатъчно дълга, за да привлича вниманието. Бях повикан в кабинета на Леон Гарбър, който по стечение на обстоятелствата отново се оказа моят пряк началник. Заповедта му беше категорична: да се яви незабавно, без значение в какъв външен вид . Предположих, че има намерение да кове желязото, докато е горещо — тоест, докато уликите все още са пресни в главата ми, без да го е грижа за външния ми вид. Точно така започна и срещата ни.

— Коя точка от устава се отнася до външния вид на боеца? — попита той.

Странен въпрос, особено от човек като него. Гарбър решително беше най-мърлявият офицер от кариерата, когото познавах. Беше в състояние да изпише от склада чисто нов параден мундир, който само час по-късно да изглежда така, сякаш е водил две войни с него, спал е с него, а след това е участвал в най-малко три кръчмарски мелета, без да го съблича.