Лий Чайлд: Аферата

— Не е точно така. Направили са всичко възможно, но са били подложени на огромен натиск. Преструвайки се, че играят по правилата, те са заложили няколко много силни скрити послания. Двама мъртъвци и една измислена личност? Ами тази бъркотия около твоя чин и длъжност? Подобни грешки могат да бъдат само умишлени. Допуснали са ги с единствената цел да компрометират достоверността на досието. В краткосрочен план. С Гарбър е същото. Той крещи и беснее срещу теб, но всъщност играе роля. Такава би трябвало да е истинската му реакция. И с това ме накара да се замисля.

— Ти повярва ли на фактите, изнесени в досието? Поне в началото?

— Честно ли да отговоря?

— Не очаквам нищо друго.

— Не ги отхвърлих веднага. Трябваха ми няколко часа.

— Това е доста бавно за човек като теб.

— Не доста, а много бавно — поправих я аз.

— И междувременно ме затрупа с лавина от странни въпроси.

— Така е — кимнах. — Съжалявам.

Замълчахме.

Влакът се намираше на двайсет и три километра от прелеза.

— Няма за какво да съжаляваш — обади се най-сетне тя. — На твое място и аз бих повярвала.

Което беше много любезно от нейна страна. После тя се наведе към мен и ме целуна. Станах и отидох в банята да измия ръцете си от последните капки засъхнала кръв на Карлтън Райли. След което се любихме. За шести пореден път, отново пълноценно и бих казал перфектно. Стаята започна да се тресе точно навреме. Чашата на лавицата в банята издаваше тих звън, френският прозорец леко дрънчеше. Подът и вратата заскърцаха, обувките ни заподскачаха, леглото й започна странен ритмичен танц. В края на цялата какофония ми се стори, че чувам нещо като звън на чинел — кратък, едва доловим и далечен. Като метален взрив, при който молекулите се разпадат на атоми. Нощният влак отмина.

По-късно взехме душ. Заедно. Облякох се и бях готов да тръгна, за да си понеса последствията. Деверо каза да се отбия, когато съм наблизо. На устните й се появи храбра усмивка. Аз отвърнах, че непременно ще се отбия. С не по-малко храбра усмивка. После напуснах хотела и се качих в бюика, който дремеше пред тъмния ресторант. Потеглих на изток, подминах внушителния портал на Келам и се насочих към Алабама. От там поех на север. Нощните пътища бяха пусти, без почти никакъв трафик. Това ми позволи да се прибера рано, още преди разсъмване.

Влязох в квартирата си и спах в продължение на четири часа. А след това открих, че импровизираната ми диктовка на нощния дежурен се е превърнала почти дословно в официална декларация на Министерството на отбраната. Разбира се, леко редактирана с оглед заглаждане на излишната острота. Споменаваше се, че Рийд Райли ще бъде награден посмъртно с Медал за изключителни заслуги за дейността си в неназована чужда държава, а в памет на баща му ще бъде отслужен тържествен молебен в някоя от големите катедрали на Вашингтон. Неизвестно за какви заслуги.

Самият аз не получих нито медал, нито молебен. В замяна на това бях възнаграден с половин час от времето на генерал Леон Гарбър. Първите му думи бяха, че нещата не вървят на добре. Дебелият щабен офицер от пиар екипа на Келам беше направил каквото може. Телефонното му обаждане до Бенинг си беше пробило път нагоре, при това в крайно неподходящо време. Последвалият писмен рапорт беше свършил останалото. Комбинацията беше довела до включването ми в списъка за принудителни съкращения. Според Гарбър изваждането ми от него щяло да стане в първия подходящ момент. Без никакво съмнение. Трябвало да получа награда срещу мълчанието си и той с удоволствие щял да ходатайства за това.

Не каза нищо повече.

— Какво има? — попитах след известно време.

— Животът ти ще изгуби смисъл — отвърна с въздишка той. — Никога повече няма да бъдеш повишен. Дори на сто години пак ще си бъдеш майор. Вероятно ще те пратят да служиш в някой военен склад в Ню Джързи. Можеш да се измъкнеш от списъка за съкращения, но не и от онзи, другия, в който влизат прецаканите. Такава е системата в армията и ти я познаваш прекрасно.

— Аз спасих реномето на същата тази армия.

— И тя ще си спомня за това всеки път когато те зърне.

— Наградила ме е с „Пурпурно сърце“ и „Сребърна звезда“.

— И какво от това? Не си спомням напоследък да си ми свършил някаква работа.

Сътрудникът на Гарбър ми подаде лист хартия и се зае да ми обяснява процедурата. Можех да занеса формуляра лично в Пентагона, но можех и да го пратя по пощата. Това ми позволи да се върна в колата и да подкарам към Вашингтон. И без това трябваше да върна бюика на Нили. Пристигнах половин час преди затварянето на банките, влязох в първата, която ми попадна пред очите, и си прехвърлих сметката в нея. За награда ми предложиха тостер или CD плейър. Каквото си избера. Отказах се и от двете, но в замяна на това им поисках телефонен номер за регистрация на паролата.