Лий Чайлд - Аферата

Продължих напред. На следващата военна табела се натъкнах чак когато пресякох границата на Мисисипи. Но за мое облекчение тя се оказа голяма и недвусмислена: голяма стрелка, сочеща направо, с цифрата 27 под нея. Това означаваше, че ми остават още двайсет и седем километра. Часовникът в главата ми показваше десет и десет. Имах всички шансове да пристигна по разписание.

Очевидно военните инженери се бяха погрижили за достъпа до Келам не само от изток, но и от запад. Пътят в двете посоки беше абсолютно един и същ — по ширина, вложени материали, плавни завои и начин на строителство. Познах го поне петнайсет километра по-рано. После вдясно се появиха дърветата и оградата. Не ги видях, а по-скоро ги усетих. Това беше югоизточният край на Келам. Най-вдясно в долния край на картата.

Южният периметър се плъзна покрай страничното стъкло на колата. Порталът щеше да се появи всеки момент. Не виждах причини да е на друго място, освен точно в средата на оградата. Военните инженери обичат да е подредено. Ако някъде по пътя се натъкнат на хълм, те ще го изравнят. Ако попаднат на блато, ще го пресушат.

В крайна сметка стигнах до заключението, че все пак са се натъкнали на малка долчинка. Пътят остана равен, но се оказа, че е стъпил на бетонен постамент с височина около два метра. Земята около него оставаше в ниското. После постаментът рязко се разшири надясно, превръщайки се в гигантско бетонно ветрило, издигащо се значително по-високо над околността. Приличаше на подстъп към отделен път, голям колкото футболно игрище. Може би и по-голям, леко стесняващ се в далечината. Беше разположен под прав ъгъл на стария път, но без отсечени краища. Което означаваше без остри завои. Удобен за много по-големи и по-тежки превозни средства от някакъв обикновен бюик.

Макар и широк, новият път свършваше само петдесет метра по-нататък, пред портала на Келам. Едно наистина внушително съоръжение. Това личеше отдалеч. Порталът беше по-здрав и солиден от всички, които бях виждал досега. Отлично укрепен от двете страни и с не по-малко солидно караулно, което побираше деветима часовои. Интересите на окръга защитаваше самотната фигура на полицай Гийзър Бътлър, който седеше в колата си, паркирана малко встрани от главния вход — на мястото, на което окръжното шосе се вливаше в армейския път.

Тежките стоманени бариери на портала бяха вдигнати, а по армейския път цареше оживление. Вътрешността на базата беше ярко осветена и кипеше от живот. През портала влизаха и излизаха хора. Не на тълпи, а по-скоро на групички. Предимно с автомобили, но имаше и такива с мотоциклети. Влизащите бяха повече от излизащите просто защото наближаваше десет и половина вечерта, а утре щяха да стават рано. Но имаше и такива, които се придвижваха в обратна посока. Може би инструктори или офицери. Хора с по-лека дневна програма. Натиснах спирачката и поех след две бавно движещи се коли. Миг по-късно от портала излезе още една и се лепна зад мен. Внезапно се озовах в малък конвой, притиснат отвсякъде. Плувахме срещу течението. На запад, към прелеза на железопътната линия. Може би последният от подобни конвои за вечерта.

Усетих, че приближаваме далечния ляв ъгъл на периметъра, и се опитах да открия сляпото петно край оградата, което бях използвал преди два дни. Но тъмнината ми попречи. После излязохме в откритото поле. Насреща се появи патрулката на Пелегрино. Движеше се бавно, опитвайки да укроти потоците автомобили само с присъствието си. Пресякохме квартала на чернокожите, прекосихме прелеза и направихме остър ляв завой на главната улица. Дойде ред да паркираме на отъпканата пръст пред баровете, магазините за авточасти и заложните къщи, пред оръжейните магазини и складовете за стереоуредби втора ръка.

Слязох от бюика и се изправих на празното място между бар „Бренънс“ и паркираните в няколко реда коли. Това беше нещо като площад, на който се срещаха хората, прескачащи от бар на бар. Те се спираха, разговаряха, подхвърляха си шеги и се разделяха, подчинявайки се на някаква странна динамика. Никой не се придвижваше директно от едно място на друго. Всички се мотаеха около колите, потупваха се по гърбовете, обменяха впечатления и оформяха нови компании.

Жените бяха изненадващо много. Никога не си бях представял толкова много на едно място. Нямах идея откъде са дошли. Вероятно от цялата околност. Едни бяха в компанията на войници, други бяха част от смесени групички, а трети — съвсем самостоятелни. Тук имаше стотина мъже и осемдесет жени. Предположих, че по заведенията има поне още толкова. Мъжете очевидно бяха от отряд „Браво“, все още в отпуск и нетърпеливи да наваксат изгубеното време. Такива, каквито очаквах да бъдат. Добри момчета, с отлична физическа подготовка, на сто процента готови да се справят с всякакви задачи, пълни с енергия и доброжелателност, в отлично настроение. Всички бяха облечени в цивилните дрехи, типични за бойците в отпуск — дънки, якета и тениски. Сред тях тук-там се мяркаха и момчета с уморен и угрижен вид, което вероятно означаваше, че все още са на изпитателен срок. Други държаха да са в центъра на вниманието повече от останалите, но в общи линии всички бяха типични представители на войниците отпускари. Шумни, весели, без следа от враждебност. В атмосферата нямаше нищо негативно. Никой не обвиняваше градските власти за продължителното затваряне на базата. Младежите просто се радваха на свободата си.