Лий Чайлд - Аферата

Изчаках го да се настани на стола на Деверо и попитах:

— Каква част от нещата ти е известна?

— Абсолютният минимум — отговори Мънро. — Всичко останало е класифицирано, на строг ограничителен режим.

— Без имена?

— Без — кимна Мънро. — Предполагам, че шериф Деверо им е предоставила солидна информация, която сваля подозренията от нашите хора. В смисъл че се е случило нещо друго. В същото време тя не извърши никакви арести. Цял ден я наблюдавам.

— Какво правеше?

— Контролираше тълпата. Търсеше признаци за конфликти. Но всичко е наред. Никой не се гневи на нея или на градските власти. Аз съм на мушка.

— Кога заминаваш?

— Утре на разсъмване. Ще ме закарат до Бърмингам, Алабама, от там вземам автобус до Атланта, Джорджия, откъдето хващам полета на „Делта“ за Германия.

— Знаеше ли, че Рийд Райли изобщо не е напуснал базата?

— Да — кимна той.

— И какво си помисли?

— Бях малко озадачен.

— В какъв смисъл?

— Ами има някакво разминаване във времето. Отначало реших, че става въпрос за обичайна тактическа маневра, но после се осъзнах. Никой няма да изгори сто галона самолетно гориво за фалшива маневра, независимо дали става въпрос за сенаторски син или за някой друг. Следователно при излитането на хеликоптера от Бенинг заповедта е била да се качи на него, но при кацането му в Келам вече е имало друга заповед. Което означава, че са получили някаква важна информация, докато машината е била във въздуха. Тоест преди два дни, в неделя следобед. Работата е там, че действия по изпълнението й са предприети едва днес сутринта, а днес е вторник.

— Защо според теб?

— Не знам. Не виждам причини за забавянето. Имам чувството, че са оценявали новите сведения в продължение на цели два дни. Което по принцип е разумно, но не и в този конкретен случай. Ако новата информация е достатъчно категорична, за да остави Райли в базата в онзи неделен следобед, защо не отмениха карантината още същия ден? Нещо не се връзва. Сякаш са били готови с решението си още в неделя, но действат открито чак днес сутринта, два дни по-късно. Какво се е променило? Каква е разликата между неделя и днес?

— Идея си нямам — казах аз.

Което беше тъпо, защото отговорът беше очевиден. Единствената разлика между неделя следобед и вторник сутринта беше, че в неделя следобед аз все още бях в Картър Кросинг, а във вторник сутринта се намирах на хиляда и двеста километра от тук.

И никой не бе очаквал да се върна. Но нямах никаква представа какво означава това.

Сервитьорката се бавеше, претрупана с поръчки. Оставих Мънро да изчака двете порции пай и тръгнах обратно към тясната алея. Не след дълго се озовах на празното място между бар „Бренънс“ и финансовата къща. Част от колите си бяха тръгнали, но навалицата наоколо беше намаляла значително, което едва ли можеше да се дължи само на липсващите коли. По всяка вероятност хората бяха по кръчмите, наслаждавайки се на последната глътка свобода преди края на градския отпуск.

Повечето от тях се оказаха в самия бар на братята Бренън, който беше претъпкан. Не бях сигурен дали окръг Картър разполага с пожарна команда, но ако имаше такава, шефът й със сигурност беше в прединфарктно състояние. Вътре се бяха наблъскали поне сто рейнджъри и петдесетина жени — гръб в гръб, гърди в гърди, вдигнали чашите почти пред лицата си, за да не ги счупят. Глъчката беше оглушителна, някаква неразбираема смесица от думи и смях на фона на подрънкването на касовия апарат зад бара. Реката от долари отново течеше, широка и пълноводна.

Трябваха ми пет минути, за да си пробия път сред тълпата, заобикаляйки хората отляво или отдясно, оглеждайки близките и по-далечните лица, сред които обаче не видях лицето на Рийд Райли. Братята Бренън бачкаха яко. Подаваха бутилки бира, прибираха пари, връщаха ресто, пъхаха влажни еднодоларови банкноти в купата за бакшиши. Без да спират нито за миг, разминавайки се като изкусни танцьори. Единият ме зърна и направи типичната барманска физиономия с вирната брадичка и кос въпросителен поглед, след това си спомни разговора, който бяхме водили, както и факта, че съм от Военната полиция. В резултат се приведе над бара, демонстрирайки готовност да ми отдели две секунди. А аз не успях да си спомня дали беше Джонатън или Хънтър.

— Рийд да се е мяркал насам? — попитах. — Онзи, за когото си говорихме?

— Преди два часа беше тук — отвърна той. — Но сега със сигурност е там, където предлагат най-евтините шотове.