Лий Чайлд - Издирваният

Спукала си гума. Кажи им, че все още сме в Айова. Или че си се объркала и неволно си влязла в Уисконсин.

— Ще ми проследят мобилния. Може би вече са го направили.

— Продължавай напред — тръсна глава Ричър.

Соренсън леко подаде газ. Плъзнаха се покрай страничната стена на бялата сграда, отстояща на стотина метра от тях. Пред нея имаше дълга и извита алея. Фасадата беше модерна и внушителна. Много стъкло, зад което не се забелязваше никаква дейност. Всичко беше тихо и спокойно. Ричър извърна глава и я огледа.

— Благодаря — каза той.

— Къде искаш да отидеш? — попита тя.

— Километър-два ще бъдат достатъчни.

— А после?

— После ще се сбогуваме.

Не изминаха километър-два, не се сбогуваха. Виновник за това беше телефонът на Соренсън, който издаде пронизителен сигнал от стойката си на таблото. Купето се изпълни от висок мъжки глас. Тревожен, на ръба на паниката.

— Госпожице Соренсън? Говори шериф Виктор Гудман. Дъщерята на Карън Делфуенсо е изчезнала. Отвлекли са я някакви непознати мъже.

Соренсън удари спирачка, нави волана и направи остър обратен завой. След това натисна газта и подкара по обратния път — покрай официалния вход на ФБР, покрай страничната стена и задния паркинг. Гласът от тонколоните продължаваше да разказва историята, от начало до край. Окръжният шериф Виктор Гудман се намираше на около сто и двайсет километра от тях, изчисли Ричър. Местното ченге. Първият, който се беше отзовал на снощния сигнал. Говореше компетентно, но по умората в гласа му личеше, че е дълбоко стресиран.

— Първата ми работа тази сутрин беше да кажа на детето, че майка му е изчезнала. Прецених, че е по-добре да съобщя новината на етапи, стъпка по стъпка. Помолих съседката да не пуска децата на училище и да бъде с тях. Но тя вероятно се е притеснявала за работата си и ги е оставила сами. Била убедена, че всичко ще бъде наред. Но не излезе така. Отскочих да ги проверя и заварих там само детето на съседката. Съвсем само. Каза, че се появили някакви мъже и отвели дъщерята на Делфуенсо.

— Кога? — рязко попита Соренсън.

— Забравяш, че си имаме работа с десетгодишно момиченце, което има доста относителни представи за времето. Станало е най-рано преди час.

— Колко мъже?

— Не можа да ми каже.

— Един, двама, десет?

— Повече от един. Каза мъже, а не мъж.

— Описание?

— Просто мъже.

— Бели, чернокожи? Млади, стари?

— С положителност бели. Иначе би споменала цвета на кожата. В Небраска сме все пак. Никаква представа за възрастта им. За едно десетгодишно хлапе всички възрастни са старци.

— Облекло?

— Не си спомня.

— Автомобил?

— Не може да го опише. Дори не съм сигурен, че изобщо го е видяла. Твърди, че да, и го описва като кола, но може да е бил пикап или джип например.

— Цвят?

— Не си спомня. Ако изобщо го е видяла. Може би си въобразява. Сигурен съм, че никога не е виждала пешеходец. Не и тук.

— Помни ли какво са казали?

— Не е обърнала внимание. Луси Делфуенсо отишла да отвори на позвъняването. Дъщерята на съседката видяла някакви мъже на прага, чула разговор, но си останала във вътрешната стая. Играела си нещо, което ангажирало цялото ѝ внимание. Осъзнала, че Луси не се е върнала, цели пет минути по-късно.

— Но защо детето на Делфуенсо ще отваря вратата на чужда къща? — попита Соренсън.

— За тях и двете къщи са били като собствен дом — поясни Гудман. — Постоянно са се местели от едната в другата и обратно.

— Огледа ли района? Къщата на Делфуенсо?

— Ангажирал съм целия личен състав, но от Луси няма и следа.

— Проверихте ли другия съсед? Онзи с побелялата коса?

— Нямаше го. Тръгва за работа още в шест сутринта. В четвъртата къща не са забелязали нищо.

— Свърза ли се с щатската полиция?

— Разбира се. Но нямам какво да им предложа.

— Сигналите за изчезнали деца се приемат приоритетно, нали?

— Но какво могат да направят? Изключително свит личен състав, който действа на огромна територия. Не могат да спират и да проверяват всички.

— Добре, остави това на нас — отвърна Соренсън. — Вече пътувам към теб. Ти обаче не спирай издирването.

— Естествено. Но те може да са вече на сто километра от тук.

Соренсън прекъсна линията, без да отговори. После насочи колата към рампата, включи се в магистралата и пое на запад с почти сто и шейсет километра в час.

След десет минути бясна скорост Ричър върна пистолета на Соренсън и попита:

— Шефът ти и сигнал за изчезнало дете ли ще игнорира?