Лий Чайлд - Издирваният

Излезе навън. Колата на Соренсън беше точно пред вратата, а самата тя чакаше, облегната на предния калник. Вероятно беше напуснала задната алея в момента, в който Ричър беше затворил прозорчето на банята. Бързо, за да стигне навреме до входната врата. Не за да го поздрави, разбира се. А за да предотврати евентуалното му бягство.

— Добре изглеждаш — подхвърли тя.

В изражението ѝ имаше нещо променено. Също като в гласа ѝ. Не беше болка, не беше гняв. Не беше дори разочарование. По-скоро приличаше на объркване.

— Какво? — очаквателно я погледна Ричър.

— Обадиха ми се.

— Видях.

— Шефът ми.

— Предположих. Отне ли ти разследването?

Тя поклати глава в знак на отрицание, но миг по-късно каза:

— Технически погледнато, да. Но не защото го възлага на друг.

— Защо тогава?

— Защото няма разследване. Вече не.

— Какво означава това?

— Означава, че точно преди двайсет минути са били прекратени всички активни мероприятия, свързани с този случай. Което е логично, защото от гледната точка на ФБР в Небраска не се е случило нищо. Абсолютно нищо.

— Предпочели са обратния подход — добави Соренсън. — Черна дупка вместо ядрен взрив. Изтриват цялата информация. Вероятно по настояване на ЦРУ. Или на Държавния департамент. Под вечния предлог, че го правят в името на Националната сигурност.

Телефонът ѝ изпревари реакцията на Ричър. Тя погледна дисплея и вдигна глава.

— Коя зона има код четиристотин и пет?

— Югозападна Оклахома — отвърна Ричър. — Може би ти звънят от военната база в Лотън.

Соренсън включи апарата, изслуша информацията, след което благодари и затвори.

— Мама Сил потвърждава, че е имала боец на име Питър Джеймс Кинг, служил през деветдесет и първа. На длъжност ПН, което не ми говори нищо.

— Част от екипа за управление на огъня, по-точно преден наблюдател в специална машина, артилерийски разузнавач — обясни Ричър. — Подценил съм го, защото не е бил някакъв жалък ТАН. Наблюдателите са умни момчета. Потвърдиха ли съществуването на брат, който се казва Алън?

— Не, но и не отрекоха. Вероятно се нуждаят от писмено запитване.

— Какво е станало с Питър?

— Уволнил се е през деветдесет и седма година като сержант.

— И аз се уволних тогава. Къде е сега?

— Мама Сил не е сигурна. Според последните ѝ сведения работел в някаква охранителна фирма със седалище в Денвър. А убитият е кацнал именно там.

— Случайно съвпадение — каза Ричър. — Алън Кинг заяви, че двамата изобщо не си говорят.

— И ти му повярва, така ли?

— По всичко личи, че е казал истината за името и службата на Питър. Защо да спомене, че не си говорят, ако не е така?

— Колко са жителите на Денвър?

— Около шестстотин хиляди — отвърна Ричър. — А с предградията между два и половина и три милиона. Тоест прекалено малко или твърде много за онзи милион и половина, който спомена Кинг.

— Откъде знаеш всичко това? — учуди се Соренсън. — Кодове, брой на населението?

— Обичам всякакъв род информация, а също така и съпровождащите я факти. Столицата на Колорадо носи името на Джеймс Денвър, някогашен губернатор на Канзаската територия. Това било подмазване от страна на някакъв спекулант със земеделски земи на име Ларимър, който се надявал губернаторът да превърне градчето му в окръжен център и да го направи богат. Но въпросният Ларимър пропуснал една малка подробност — за губернатор вече бил назначен друг. В онези години пощенските услуги били бавни. Така или иначе, новото селище станало част от Колорадо, а не от Канзас. Кодът му е триста и три.

— Качвай се в колата — рече Соренсън.

— Искаш ли аз да карам оттук нататък?

— Не. Не може да те видят зад волана, като пристигнем. Достатъчно ти е, че те пуснах отпред.

— Няма да се возя отзад — обяви Ричър.

Соренсън не отговори. И двамата заеха седалките, на които бяха пътували до момента. Соренсън включи на заден, излезе от паркинга на мотела и потегли към магистралата. Не след дълго стъпи на рампата и увеличи скоростта. На изток се трупаха тъмни дъждовни облаци. Лошото време отказваше да ги остави на мира. Соренсън постави джиесема си на стойката на таблото. Той издаде кратко писукане, за да покаже, че се зарежда. В следващия миг започна да звъни. Не тихо и накъсано както преди, а силно и мощно през тонколоните. Соренсън прие обаждането. Мъжки глас докладва, че пътува към мястото, югоизточно от Демойн, Айова, съгласно инструкциите.

Соренсън изключи и поясни: