Лий Чайлд - Издирваният

В салона видя, че двама едри мъже са се изправили от двете страни на Соренсън, малко зад нея. Тя седеше на стола си, без да има възможност да стане и да излезе. Двамата разговаряха над главата ѝ, на висок глас, използвайки доста примитивен жаргон. По всяка вероятност бяха шофьори на тирове. Питаха се защо малката красива госпожа не ги кани да седнат при нея. Вероятно я бъркаха с някоя самотна бизнес дама, която пътува без компания. Соренсън наистина приличаше на такава с черния панталон и синята си блуза. Истинска рибка, попаднала на сухо. Мъжагите очевидно харесваха косата ѝ.

Ричър спря на три метра от масата, питайки се какво ще извади тя най-напред — служебната си карта или глока. Лично той очакваше картата, но предпочиташе глока. Но тя не направи нищо. Просто седеше и чакаше. Изключително търпелива жена. Може би защото мразеше писмената работа. Ричър не беше наясно с вътрешните правила на Бюрото.

Единият от мъжете усети присъствието на Ричър, обърна се и закова поглед в него. Приятелят му направи същото. И двамата бяха огромни — от онези мъже, чиято плът не беше само мускули, но и не беше само тлъстини. Имаха малки тъпи очички и небръснати мутри, развалени зъби и сплъстени коси. Бяха от онзи тип, който един лекар, приятел на Ричър, наричаше АГП. Това беше диагноза и нещо като професионален медицински жаргон, използван между колеги.

На нормален език означаваше „адски гадна протоплазма“.

Време е за решение, момчета, помисли си Ричър. Или ще спрете да ме зяпате и ще си тръгнете, или няма.

Те не си тръгнаха и продължаваха да го зяпат. Не толкова заинтригувани от счупения му нос, колкото заради предизвикателството. Явно в резултат на някаква хормонална реакция без участието на мозъка. Ричър усети как се пробуждат и неговите хормонални реакции. Подсъзнателен, но неизбежен акт. Адреналин, подправен с един допълнителен компонент — мрачен, горещ, примитивен. Древен и хищнически, прогонващ всякакви тръпки, оставящ единствено грубата дива сила, спокойната самоувереност и абсолютната вяра в победата. Това нямаше нищо общо с размахването на пистолет или нож в разгара на боя. По-скоро приличаше на взривяване на плутониева бомба.

Двамата продължаваха да го фиксират. Той не отмести поглед. После мъжът вляво се обади:

— Какво зяпаш?

Въпрос, който си беше чисто предизвикателство, наситен с предвидима динамика. По неизвестни причини повечето хора отстъпваха точно в този момент. Свиваха се, заемаха защитна позиция и се извиняваха. Но Ричър не беше от тях. Инстинктът му нашепваше не да се свие, а да се надуе — ако може двойно.

— Зяпам две големи лайна — отчетливо отговори той.

Мълчание.

— Но лайна, които могат да избират — добави Ричър. — Първа възможност: качвате се в шибаните си камиони и спирате да закусите най-малко на петдесет километра от тук. И втора възможност: качвате се в повиканата по спешност линейка и закусвате през пластмасова тръбичка.

Мълчание.

— Офертата има срок и този срок изтича скоро — добави Ричър. — Ако не побързате, аз ще взема решението вместо вас. Ще бъда максимално откровен: в момента съм много по-склонен да избера линейката и пластмасовия маркуч.

Тъпаците размърдаха устни и очите им зашариха насам-натам. Останаха по местата си, но за не повече от две секунди. Точно толкова им бяха необходими да спасят поне част от самочувствието си. След това предпочетоха първия избор, точно според прогнозите на Ричър. Обърнаха се и тръгнаха към изхода. Достатъчно бавно, за да изглежда, че не им пука. И дори малко предизвикателно. Но не спряха нито за миг. Няколко секунди по-късно блъснаха входната врата и тръгнаха към паркинга. Не се обърнаха нито веднъж. Ричър изпусна въздуха от дробовете си и седна.

— Не се нуждая от грижите ти! — сопна се Соренсън.

— Знам — отвърна той. — Не го направих заради теб. В един определен момент вече говореха с мен и аз просто се погрижих за себе си.

— Какво щеше да направиш, ако не бяха си тръгнали?

— Хипотетичен въпрос. Такива типове винаги си тръгват.

— Казваш го така, сякаш си разочарован.

— Аз съм постоянно разочарован. Светът е такъв. Между другото, защо си седеше на мястото и ги търпеше?

— За да не пиша рапорти — направи гримаса тя. — Всеки арест е трън в задника.

След тези думи извади телефона си и провери състоянието на батерията. После отново го изключи.

— Чакаш обаждане? — подхвърли Ричър.

— Отлично знаеш, че чакам — отвърна тя. — С което да ми отнемат случая всеки момент.