Лий Чайлд - Издирваният

— Откъде получаваш средства? — попита Соренсън.

— Оттук-оттам.

— По-точно?

— Част от парите ми са от спестявания.

— А останалите?

— От време на време работя.

— Какво?

— Обща работа. Каквото изскочи.

— Колко често?

— Зависи.

— Но това не носи добри пари, нали?

— Имам и алтернативни източници.

— Какво означава това?

— Пороци, останали от войната.

— Каква война?

— Крада от лошите — уточни с въздишка Ричър.

— И си го признаваш?

— Следвам вашия пример. Федералните власти непрекъснато конфискуват имущество, нали? Минимално количество кока в жабката означава „Сбогом, беемве“. Същото важи за къщи и яхти.

— Това е различно. Така ограничаваме разходите си. Пестим парите на данъкоплатците.

— Аз също — отвърна Ричър. — В противен случай щях да завися от безплатните купони за храна.

За вземане на душ избра хотела „Ред Руф“. Франчайз, със собственика зад гишето, който както всички останали с удоволствие прибираше по някоя и друга банкнота направо в джоба си. Сделката беше сключена в рамките на очакваното — две десетачки. Едната за него, другата за първата камериерка, която приемеше офертата. Ричър пренесе покупките си от бензиностанцията в една торба, а новите си дрехи — в още четири. Соренсън влезе с него и огледа стаята. Не каза нищо, но личеше, че не е доволна от прозорчето в банята. То не беше голямо, но все пак позволяваше бягство. Стаята беше на приземния етаж, а зад нея имаше павирана алея.

— Ако искаш, стой тук — предложи Ричър. — За да бъдеш спокойна, изобщо няма да дърпам завесата на душа.

Тя се усмихна, но не каза нищо. Поне не директно. После попита:

— Колко ще продължи всичко това?

— Двайсет и две минути за душа — започна той. — Три за подсушаване, други три за обличане. Плюс пет за непредвидени усложнения. Да речем, трийсет и три минути за всичко.

— Много си точен.

— Точността е добродетел.

Тя излезе, а той започна да сваля дрехите си, които бяха в доста окаяно състояние. Носеше ги вече четири дни, още от Болтън, Южна Дакота. На места покрити с кал, а на други изцапани с кръв — повечето негова, но имаше и чужда. Когато приключи със събличането, стегна купчинката на вързоп, който напъха в кошчето за боклук на банята. След това старателно изми зъбите си и пусна душа. Прекара под него точно осем минути. После застана пред огледалото, напълни мивката с гореща вода, намокри една кърпа и се зае с лицето си. Най-напред изтърка засъхналата кръв и внимателно почисти нараняванията по лицето си. Разтърка парченце сапун над горната си устна и смръкна няколко пъти. В резултат започна да киха. От ноздрите му излетяха съсиреци колкото грахови зърна.

След това се върна под душа и се изми още веднъж. Подсуши се с хавлията, облече се и среса косата си с два пръста. Старият паспорт и кредитната карта влязоха в единия джоб на дънките, а четката за зъби — в другия. Пъхна ключа от мотелската стая на дебелия мъж във външния джоб на якето. Сдъвка два аспирина и ги погълна с малко вода от чешмата. После извади тубичката с антисептичен крем и кутийката с лепенки и отвори прозорчето на банята, за да прогони горещата пара от повърхността на огледалото.

Джулия Соренсън стоеше на задната алея и наблюдаваше прозореца.

Едновременно с това говореше по телефона, а разговорът със сигурност не ѝ доставяше удоволствие. Спореше с някого, но сдържано и любезно. Вероятно с шефа си, помисли Ричър. Затова се въздържа. Не чуваше за какво става въпрос, но предположи, че заповедта за отстраняването ѝ от разследването най-после е станала факт, а тя търси начин да се защити. От поведението ѝ личеше, че използва всички възможни аргументи. Свободната ѝ ръка сечеше въздуха, отстраняваше възраженията и подчертаваше валидността на аргументите. Жестикулирането ѝ помагаше да говори по-енергично. По мнението на Ричър телефонът беше лошо средство за комуникация, защото изключваше нюансите и най-вече езика на тялото.

Насочи вниманието си към огледалото. Подсуши раните си с къс тоалетна хартия, а след това внимателно ги запълни с крем от тубичката. Сложи една лепенка върху най-голямата рана, втора върху следващата по големина. Боклуците влязоха в кошчето, директно върху вързопа стари дрехи. След това затвори прозорчето и се върна в спалнята. Огледа се в огледалото до гардероба. Новите дрехи изглеждаха добре, косата му също. Но не и лицето. Със сигурност това не беше моментът да му правят маслен портрет. То обаче му се стори много по-прилично, отколкото преди един час. Почти човешко.