Лий Чайлд - Издирваният

Погледна още веднъж, за да бъде сигурен. После тръгна напред, бавно и предпазливо, за да не унищожи уликите. Или тяхната липса. На пръв поглед му се стори, че следите от гуми са само негови. Пред къщата на Делфуенсо със сигурност нямаше други. Пред съседката — също. Там личаха единствено специфичните шарки на „Мишлен“, с които беше оборудвана неговата краун виктория. Автомобилният еквивалент на оригиналния аспирин. Той ги познаваше много добре, защото имаше задължението да разпределя бюджета на участъка и поръчваше гумите онлайн, директно от полицейския склад в Мичиган. На ниска цена, без ДДС и с пълна гаранция. Доставяха ги с пощенски камион, а ги монтираха в сервиза за гуми на Фил Ейбълсън в съседния окръг. С него бяха сключили дългосрочен договор за монтаж в замяна на ниски цени. Фил беше умник.

Гудман се върна в колата и я премести на лекото възвишение в средата на платното, където асфалтът беше сух и сравнително чист. След това слезе и отново провери следите, този път спокойно и без да бърза.

Вече беше сигурен.

Следите от гуми наоколо бяха единствено от неговите нископрофилни мишлени с размери 225/60R/16, закупени само за деветдесет и девет долара бройката, плюс пет за балансиране и монтаж.

Детето на съседката не беше видяло кола, защото не бе имало кола.

Луси Делфуенсо беше отвлечена пеша.

Но какъв бе смисълът от подобен акт, при това насред пущинаците на Небраска?

Соренсън напусна магистралата точно от мястото, на което Ричър беше започнал нощното си пътуване преди дванайсет часа. Той видя рампата, която беше използвал в студения мрак, и си спомни за кръжащия над главата му хеликоптер, за импалата, спряла на десетина метра от него, за Алън Кинг и Дон Маккуин, обърнали се назад с очевидното намерение да предупредят Карън Делфуенсо. Спомни си и въпроса на Кинг накъде е тръгнал. Пътувам на изток. Чак до Вирджиния.

Не съвсем.

Мисията все още не бе завършила.

Соренсън продължи на юг, навлизайки в непозната за Ричър територия. Движеха се по прав второстепенен път, прав като всичко останало в Айова. Но пейзажът от двете страни на пътя беше по-различен. Малко по-суров, не толкова живописен. На трийсетина километра вляво се виждаха плътни облаци, настъпващи от изток. Там валеше и духаше вятър. Същият дъжд, който се беше изсипал върху изгорялата импала в Айова и мотела на дебелия мъж. Следваше ги бавно, но упорито. Като послание или лоша новина, от която няма как да избягат.

Очевидно и Соренсън си беше направила заключенията за рампата, водеща на изток.

— Тук те качиха, нали? — подхвърли тя.

Ричър кимна.

— Стоях там малко повече от час и половина. Подминаха ме петдесет и шест превозни средства. Те бяха в петдесет и седмото.

— Да предположим, че не си бил там. Че никой не е бил там. Кой тогава щеше да им служи за прикритие?

— Самата Делфуенсо е била прикритие.

— Ами ако аз бях разгадала нещата по-бързо? Ако бях издала ОЗИ за трима души? Плюс регистрационния номер като черешка на тортата?

— Не забравяй, че бяха въоръжени. Биха могли да си пробият път със стрелба или просто да опрат пистолет в главата на Делфуенсо. Това не бива да се изключва. Не мисля, че щатските полицаи на Небраска и Айова са тренирали за подобни ситуации.

— Голям риск.

— В смисъл?

— Стартират цялата работа южно от междущатската и я приключват пак там. Никой не им е гарантирал, че ще попаднат на стопаджия. Не и посред зима. Освен това са били наясно къде ще има блокади, ако изобщо има. Защо тогава не са тръгнали направо по второстепенните пътища? Защо са рискували с магистралата?

— В един момент споменаха, че пътуват за Чикаго.

— Колко е населението на Чикаго?

— Три милиона плюс още осем в предградията. Пощенски и телефонни кодове триста и дванайсет и седемстотин седемдесет и три.

— Ти повярва ли, че наистина отиват в Чикаго?

— Не. Разстоянието е твърде голямо. Трябва да си оптимист, за да се надяваш да го изминеш за една нощ.

— Тогава защо са избрали междущатската?

Дъждовните облаци приближаваха, наподобяващи черна стена. Слънцето се скри. Ричър усети как колата се клати от яростните пориви на вятъра. Пътят пред тях беше прав и равен, построен много добре. Две ленти, но доста широки. Отбивките вляво и вдясно бяха малко, а пътищата в посока изток-запад приличаха по-скоро на тесни асфалтирани алеи сред нивите. Изглеждаха отчайващо пусти, сякаш не водеха за никъде.