Лий Чайлд - Издирваният

Соренсън пъхна оръжието в кобура на хълбока си.

— Шефът ми е амбициозен човек. Постоянно мечтае за големи операции. Иска един ден да стане поне заместник-директор на ФБР. От това следва, че ще изпълни всичко, което му наредят от Хувър Билдинг, които от своя страна получават инструкциите си директно от ЦРУ. Или от Държавния департамент, Министерството на вътрешната сигурност, Белия дом и изобщо от всички, които командват парада.

— Това е лудост.

— Не, нарича се модерно прилагане на закона. Време ти е да свикнеш с това.

— На каква свобода на действие можеш да разчиташ?

— На никаква. Особено когато разберат къде се намирам.

— Не им вдигай телефона.

— Няма. Поне на първите две позвънявания.

— А след това?

— След това ще ме засипят с гласова поща, есемеси и имейли. Не мога да изчезна. Няма как да не изпълня преки заповеди.

Ричър замълча.

— А ти би ли посмял? — попита тя. — Правил ли си го?

— Понякога.

— И сега си бездомен и безработен ветеран без сериозна връзка.

— Точно така. Тези неща никога не са лесни. Но всеки може да опита. Специално ти можеш да направиш нещо, преди да са те извадили от играта.

— Какво?

— Да помислиш какъв мотив са имали — отвърна Ричър. — Кой, по дяволите, ще отвлече детето на една мъртва жена? И защо? Още повече че то няма никаква представа какво се е случило с майка му.

— Не може да става въпрос за случайност. Това не е съвпадение. Няма как точно в този момент да се е появил отдавна изчезналият баща, за да предяви родителските си права. Не може да е работа и на някой педофил.

— Може би са искали да отвлекат детето на съседката. Може би са ги сбъркали. Заради къщата. Знаеш ли дали и съседката е разведена?

— Това не е съвпадение, Ричър.

— Какво е тогава?

— Не знам.

— И аз не знам — тежко въздъхна той. — Не виждам никакъв смисъл.

Шериф Гудман не беше мигнал вече трийсет часа. Беше уморен и замаян, едва се държеше на крака. Но продължаваше да работи. Нямаше причини да очаква, че похитителите са се задържали в околността, но въпреки това заповяда на подчинените си да проверят всички празни сгради — изоставени къщи, хамбари, колиби и заслони. Самият той пое постройките, за които не му стигаха хора. Но не откри нищо. Подчинените му също. Радиотрафикът преливаше от гневни и мрачни отрицателни отговори.

В крайна сметка Гудман затвори кръга и отново се озова пред къщата на съседката. Изключи двигателя, изтегна се в седалката и направи опит да задържи очите си отворени. И да мисли. Припомни си реакциите на детето при срещата им рано сутринта. Объркано и мълчаливо, то кимаше любезно и кършеше пръсти. Беше обикновено провинциално момиче, десетгодишно. Не някакво дете-чудо. Би повярвало на всеки възрастен с някакъв авторитет. Би се подчинило на всяка демонстрация на познание и опит. Би повярвало на всякакви обещания. Ела с нас, момиченце. Открихме майка ти и ще те заведем при нея.

Но кои бяха тези хора?

Кой изобщо знаеше, че Карън Делфуенсо е изчезнала? Естествено, ако не броеше собствените си подчинени и съседите. И лошите, разбира се. Но защо идваха за детето, след като бяха убили майката?

Защо?

Той слезе от колата, за да се освежи на студения въздух. Направи няколко крачки напред-назад, а след това се облегна на предния десен калник. Тук най-добре се усещаше топлината, която излъчваше доскоро работещият двигател. На изток валеше. Тъмните облаци бяха доказателство за това. Обърна им гръб и насочи вниманието си към двете къщи пред себе си. На Делфуенсо и на съседката. Сякаш търсеше вдъхновение от тях. Но не получи нищо подобно и сведе поглед към канавката. Калта беше насечена от отпечатъците на гумите му. Заприлича му на някакъв доклад за провал, изписан върху калта и водата. Цели четири пъти беше паркирал тук в рамките на няколко часа. Първия път в компанията на Соренсън след среднощния маратон до къщата на Миси Смит и обратно. Втория път рано сутринта, вече сам, за да донесе част от лошите новини. Третият беше задължителен за всеки съвестен служител на закона — да провери състоянието на нещата. Тогава откри, че Луси е изчезнала. И сега, след дълго и безплодно издирване. Отпечатъците от гуми бяха много. Май повече, отколкото трябваше да бъдат след четирите му посещения. Навътре, навън, диагонално и странично. На места се бяха образували кални локви, широки почти два метра. Приличаха на разлати казани с катран. Явно беше минал и през тях.

Но само той. Никой друг.