Лий Чайлд - Издирваният

Или не съвсем.

Ричър направи още три крачки. Жегата се усили. Задната част на рамата изглеждаше по-различна отдясно, отколкото отляво. Там правият ъгъл беше закрит от някаква неясна форма, която нямаше нищо общо с инженерните решения. Беше органична и странна, без връзка със стоманата.

Човешка глава. Тотално изгоряла, гладка и смалена от огъня.

Соренсън слезе от колата.

— Остани на мястото си, окей? — подвикна Ричър, обърна гръб на пожара и пое няколко глътки студен въздух.

После се завъртя и тръгна напред. Описа широк кръг около оголения скелет и спря странично от него. След това се понесе напред и спря едва когато усети горещината на лепкавата почва под подметките си.

Задната седалка на шевито беше напълно изгоряла. За разлика от човешката фигура върху нея. Тя не беше изгоряла напълно. Намираше се вдясно, точно зад почернялата рамка на предната седалка, върху оголените пружини. Приличаше на някакво морско създание. На тюлен, малък кит или може би делфин. Черна, гладка, димяща. Смалена наполовина. Имаше тънки и сякаш закърнели ръце, разперени като немощни криле. Нямаше изражение, защото лицето липсваше.

Но беше умряла, пищейки. Това беше дяволски сигурно.

Изтеглиха се петдесетина метра на север и спряха. Дишаха тежко, вперили очи надалече, на хиляди мили отвъд хоризонта. Останаха така минута-две. Неподвижни като статуи.

— Къде са те сега? — с усилие промълви Соренсън.

— Не знам — отвърна Ричър.

— А какво карат?

— Нищо не карат. Возят ги. Прибрали са ги.

— Кой?

Ричър не отговори, но най-после се раздвижи. Вдигна глава и огледа небето. Все още беше много рано, но светлината беше достатъчна. Откри следите от гумите сравнително лесно. Прескочил банкета, шевролетът се беше плъзнал по полегатия склон, покрит с тънка коричка кал. Калта не беше съвсем суха и шарките на гумите си личаха съвсем ясно. Като отпечатъци върху пластилин. Спускането по склона трябва да беше бавно и внимателно. Като на джъмбо джет, насочил се за кацане. Зад кормилото бе седял по-скоро Маккуин, отколкото Кинг.

Ричър навлезе в заспалото поле. Соренсън го последва. Заедно описаха широк кръг около останките на колата. Толкова близо, колкото позволяваше жегата. Затвориха кръга и отново излязоха на пътя. Откриха още следи от гуми.

На банкета беше спирала и друга кола. Не толкова встрани, колкото първата. Но шарката на гумите ѝ също беше в калта. Солидни, здрави гуми, предназначени за дълги разстояния. По всяка вероятност монтирани на голям седан. Бяха спрели по-рязко от необходимото. И бяха потеглили по същия начин. Това беше ясно. Разгледани като едно цяло, следите приличаха на част от голям кръг.

— Нищо не си видял преди моето появяване, нали? — попита Соренсън. — От което следва, че този е бил тук преди часове.

— Не непременно — поклати глава Ричър. — Той е дошъл от север, а не от юг. Не е минал покрай мотела. Тук е направил обратен завой, прибрал ги е и отново е тръгнал на север. Личи си ясно от следите, които е оставил.

— Сигурен ли си?

— Какво друго може да се е случило? — сви рамене Ричър. — Те не са отвлекли друга кола. Просто защото няма трафик. Можеш да чакаш с часове, дори с дни. Съмнявам се, че са тръгнали пеша. Някой ги е прибрал. Тук са имали среща. Двамата са се появили първи и са изчакали. Очевидно познават това място. Иначе не биха напуснали магистралата точно по онзи безименен изход.

— Кой ги е прибрал?

— Не знам — въздъхна Ричър. — Но нещата започват да намирисват на голяма и предварително планирана операция. В нея са участвали минимум три екипа в тясна координация помежду си.

— Защо три? Тук са били само два. Кинг и Маккуин, плюс онези, които са дошли да ги приберат.

— Плюс още един, благодарение на който е изчезнал вашият очевидец в Небраска. Всичко е координирано. Разчистват къщата. Имат грижата за всеки, който е зърнал дори за миг физиономиите на Кинг и Маккуин.

С настъпването на деня се появи студен северен вятър. Скоро щеше да завали. Ричър приведе рамене и вдигна яката си. Крачолите на Соренсън заплющяха като платна на ветроход, докато се отдалечаваше от мястото на пожара. Измина двайсет метра, не повече. Вероятно за да избяга от противната миризма, помисли си Ричър. Последва я просто за компания. Под краката му скърцаха заледени буци пръст. Самият той нямаше проблем с миризмата. Беше я срещал и преди, когато носът му все още беше здрав. Миришеше на машинно масло, бензин, пластмаса, изгоряло месо. Химическа миризма, примесена с вонята на забравено барбекю. Дори по-гадна. Всеки нормален човек би избягал от нея.