Лий Чайлд - Издирваният

— Това не е добре — поклати глава мъжът.

— Мислиш, че е тяхната импала?

— Ще бъде странно, ако не е тя.

— Ако пак са сменили колите, ние сме прецакани.

— Ще ни върнат доста назад — кимна той.

— Истината ли ми казваш?

— За какво?

— За името си например.

— Джак Ричър — рече той. — Приятно ми е да се запознаем.

— Имаш ли някакъв документ?

— Един изтекъл паспорт.

— На чие име?

— Джак Ричър.

— Приличаш ли си на снимката?

— По-млад съм. И по-тъп.

— Качвай се в колата.

— Отпред или отзад?

— Засега отпред — отвърна тя.

Тази краун виктория си беше транспортно средство и нищо повече. Никаква прилика с мобилен офис или команден център. Ричър се настани на предната седалка. Не видя нито лаптопи, нито мощни радиостанции, нито оръжия. На таблото имаше грубо монтирана стойка за мобилен телефон и допълнителен ключ, вероятно за управление на мигащите светлини.

Соренсън седна до него, включи на скорост и изкара колата изпод навеса. Напусна алеята в обратна на часовниковата стрелка посока и излезе на пътя. По същия начин като Алън Кинг, но доста по-бавно от него. Тежката машина изскочи на асфалта с проскърцване и странично разклащане на амортисьорите. После Соренсън стъпи на газта. Пътят беше прав като стрела. Пожарът гореше точно насреща. Понесоха се към високите ярки пламъци. В съзнанието на Ричър изплува стих от една песен на „Пинк Флойд“: Да се насочим към сърцето на слънцето.

Малко след като преодоляха половината разстояние, стана ясно, че огънят е толкова силен заради бензина.

Краищата на оранжевите пламъци бяха светлосини и буйни. Над тях трябваше да се издига облак черен дим, но небето на юг беше все още тъмно и облакът не се виждаше. На изток вече просветляваше. Тънка бяла линия очертаваше хоризонта. За миг Ричър си помисли за Чикаго и първите автобуси на „Грейхаунд“, потеглящи от автогарата на Уест Харисън Стрийт. После ги прогони от съзнанието си. Друго време, друго място . Насочи вниманието си към шофирането на Соренсън. Кракът ѝ здраво натискаше педала на газта. Мускулите на дясното ѝ бедро се очертаваха съвсем ясно.

— Колко време си служил в армията? — попита тя.

— Тринайсет години.

— Чин?

— Уволних се като майор.

— Боли ли те носът?

— Да.

— Съжалявам.

— Трябваше да видиш другия.

— Беше ли добро ченге в армията?

— Бях достатъчно добър.

— Какво означава това?

— Мисля, че бях нещо като стария Скаурън в бейзбола. През повечето години постигах над триста. А когато се налагаше, стигах и до триста седемдесет и пет.

— Получавал ли си медали?

— Всички получавахме медали.

— Защо не живееш никъде?

— Ти имаш ли къща?

— Разбира се.

— И щастлива ли си от този факт?

— Не напълно.

— Това е отговорът на въпроса ти.

— Как ще ги открием, ако отново са сменили колата?

— Има много начини — отвърна Ричър.

Когато приближиха на два километра от пожара, огънят придоби форма — беше широк в основата, стесняващ се нагоре. От осемстотин метра Ричър забеляза странни мехури и огнени снопчета — бледосини, буйни и почти невидими. Допускаше, че резервоарът все още е цял, но вече разкривен и напукан от високата температура. През пукнатините изригваха огнени езици, причинени от вътрешното налягане. Бяха прави и силни, издигащи се на височина два-три метра. Колата в центъра на огненото кълбо се беше превърнала в яркочервен скелет, който подскачаше и се гърчеше в нажежения въздух. Ричър спусна страничното стъкло и долови далечното съскане и пукане. Извади ръката си навън и я насочи към пожара. Веднага усети топлината.

— Не се приближавай твърде много — предупреди той.

Соренсън намали.

— Мислиш ли, че резервоарът ще избухне? — попита тя.

— Вероятно не. Врящият бензин изтича през пукнатините. Няма високо налягане, а горенето е прекалено силно, за да позволи взрив. Поне засега, разбира се.

— Колко бензин им е бил останал според теб?

— В момента на възпламеняването ли? Не съм сигурен. Но преди шейсет километра беше пълен догоре.

— Какво ще правим тогава?

— Ще чакаме. Докато избухне или докато огънят затихне достатъчно, за да разберем това ли е колата им.

Соренсън спря на триста метра от пожара и отби на банкета като всеки съвестен полицай. После включи на заден и отдалечи колата чак до храсталаците. Предпазлива жена. Нямаше никаква опасност някой да ги блъсне отзад просто защото липсваше трафик. Ричър гледаше право пред себе си и чакаше. Бензинът скоро щеше да свърши. В движение тази кола беше изразходвала доста гориво, за да произведе някакви си хилави конски сили. Най-много сто, които бяха достатъчни да тласкат един седан от средна класа по равен път. Но в момента същият резервоар захранваше пожар, който гореше с интензивността на фосфорна бомба.