Лий Чайлд - Издирваният

Може би. А може би не.

Той огледа пътя и търпеливо зачака.

След близо трийсет минути висене на студа Ричър видя далечните фарове и включените червено-сини лампи, приближаващи отляво. Колата приличаше на извънземен космически кораб, който се носеше бързо сред влажната мъгла призори. Три километра, помисли си той. Щеше да ги вземе за по-малко от две минути със скоростта, с която се движеше. Фаровете подскачаха леко, а червено-сините лампи мигаха зад тях. Една кола, широка и ниска, препускаща сама. Без подкрепления. Без отряд за бързо реагиране.

Дотук добре.

Светлините се приближаваха. Когато стигнаха на осемстотин метра, той разпозна колата. Краун виктория, служебна. От четиристотин метра определи цвета ѝ — тъмносин. От двеста си даде сметка, че това е същата кола, която видя преди няколко часа да фучи по междущатската магистрала на запад от Омаха. Той имаше способността да различава автомобилите по начина им на движение. За него това бяха един вид пръстови отпечатъци.

Видя как колата рязко намалява и спира под колонадата на входа. Редицата от стаи остана зад нея, също както се беше случило с Алън Кинг. Светлините за заден ход проблеснаха за миг, после лостът на скоростите беше преместен на позиция „паркиране“. Лявата врата се отвори и от нея слезе жена.

По всяка вероятност това беше специален агент на ФБР Джулия Соренсън. Скандинавката. Наистина приличаше на такава — висока, с руса коса. Носеше черни обувки, черни панталони и черно яке, под което имаше синя риза. За момент остана на място и разкърши рамене. После се наведе, измъкна от колата черна чанта с крушовидна форма и я преметна през рамо. От джоба си извади малък портфейл, който вероятно съдържаше личните ѝ документи. Заобиколи колата и се насочи към фоайето.

Докато вървеше, измъкна от кобура на хълбока си пистолет.

Ричър обърна глава наляво и напрегна поглед. Но не видя други коли. В този случай най-разумната тактика щеше да е лекото забавяне на подкрепленията. Дори задължителна. Тя хвърля въдицата, след това идват те. Но това не се случваше.

Все още не.

Жената дръпна входната врата и изчезна зад нея.

Соренсън видя типичното фоайе на провинциален мотел — с линолеум на пода, четири ужасни на вид плетени стола и маса като в закусвалня, отрупана с картонени чаши и пликчета с кафе. Вдясно се виждаше високото гише на рецепцията, вляво имаше два метра празно пространство. В дъното беше вратата на офиса, над която личеше дупка от куршум.

Отвътре долитаха звуците на включен телевизор, под вратата просветваха синкави отблясъци. Соренсън спря в средата на помещението и извика:

— Ехо?

Високо, ясно, самоуверено.

Вратата на офиса се отвори и на прага застана нисък дебел мъж. Оредялата коса на главата му беше пригладена с някакъв гел. Носеше червен пуловер. Очите му започнаха да се местят от служебната карта на Соренсън към пистолета в ръката ѝ.

— Къде е човекът със счупения нос? — попита тя.

— Искам да разбера кой ще плати за дупката в стената ми — рече намусено дебелият.

— Не знам. Във всеки случай не аз.

— Нали имаше някакви федерални разпоредби за компенсация на жертвите?

— Това ще го обсъдим по-късно — каза тя. — Къде е човекът със счупения нос?

— Мистър Скаурън? В стая номер пет, почива си. Нарече ме социалист, представяте ли си?

— Ще ми трябва служебният ви ключ.

— Можеха да ме убият.

— Видяхте ли какво се случи?

Той поклати глава.

— Бях в задната стая и си почивах. В един момент чух изстрел и излязох да видя какво става. Бъркотията беше голяма.

— Ще ми трябва служебният ви ключ — повтори Соренсън.

Дебелакът бръкна в издутия си джоб и откачи от връзката ключове един месингов с обикновена халка. Соренсън прибра картата си и го взе.

— Какви са останалите ви гости? — попита тя.

— Обикновени хора. Наблизо има езера и те идват тук уж на риболов, но по-скоро за да пият. Дори не се събудиха от стрелбата.

— Приберете се обратно — рече Соренсън. — Ще ви кажа кога е безопасно да напуснете офиса.

Нищо за отбелязване вляво. Нито светлини, нито коли. Подкрепленията не идваха. Ричър местеше поглед от пътя към фоайето и обратно. В бърза последователност, като съдия на тенис мач. Жената излезе навън и тръгна по пътеката от каменни плочи. Пистолетът продължаваше да е в ръката ѝ. Фактът, че не беше гръмнала дебелака зад рецепцията, означаваше, че е надарена с безкрайно търпение. Тя мина между стената и колата си, покрай автомата за кока-кола и тръгна по тесния тротоар, осветен от декоративните лампи. Оглеждаше вратите на стаите. Едно, две, три, четири.