Лий Чайлд - Издирваният

— Двайсет и пет.

— Дадено — кимна Ричър и извади пачка измачкани банкноти от другия си заден джоб. Отброи двайсет и пет долара — десетачка, две по пет и останалите по един.

— Предплата за една седмица — обяви дебелият мъж.

— Не прекалявай!

— Добре, за две нощувки.

Ричър прибави една двайсетачка и една петачка.

— Искам стая в средата на редицата — рече той. — Без съседи от двете страни.

— Защо?

— Защото обичам усамотението.

Дебелият мъж зарови из някакво чекмедже, от което извади месингов ключ с кожено етикетче. Върху едната му страна имаше поизтрита златна петица, а върху другата — ситно изписани инструкции.

— Ще трябва да се регистрираш — добави той.

— Защо?

— Такъв е законът в Айова.

Ричър се регистрира под името Бил Скаурън — бейзболиста, който седмици преди раждането му беше постигнал феноменален резултат за „Ню Йорк Янкис“ на Световните серии. После взе ключа от ръката на дебелия мъж и тръгна към стаята си.

Шериф Гудман набра мобилния на Джулия Соренсън и докладва, че е открил пикапа на свидетеля.

— Някакви необичайни следи?

— Не — отвърна Гудман. — Паркиран съвсем нормално зад някакъв склад, чист и спретнат като онази мазда зад бара.

— Заключен ли беше?

— Да. Честно казано, това ми се струва малко необичайно. Тук хората не заключват колите си, особено пък двайсетгодишните бракми.

— Някакви следи от собственика?

— Няма. Просто е изчезнал.

— Наоколо има ли кръчми или мотели?

— Не. Това е най-обикновена търговска ивица.

— Ще изпратя на оглед няколко криминолози.

— Скоро ще се съмне.

— Още по-добре — рече Соренсън. — Дневната светлина винаги помага.

— Друго имах предвид. Детето на Карън Делфуенсо скоро ще се събуди. Някакви новини?

— Шофьорът пак се обади. Изхвърлили са го. По това време Делфуенсо е била още жива.

— Отдавна ли е било това?

— За съжаление достатъчно отдавна, за да настъпи промяна в ситуацията.

— Значи ще трябва да кажа на дъщеря ѝ.

— Само фактите. Не казвай нищо, за което не сме сигурни. Обади се в училището и ги предупреди, че днес ще пропусне часовете. Не е зле да задържиш и детето на съседката, за да си правят компания. Тя дали работи през деня?

— Сигурно.

— Накарай я да си остане у дома. Най-добре е детето на Делфуенсо да е заобиколено от познати.

— Къде си в момента?

— Наближавам мотела, където ще се срещна с шофьора.

— Защо ще иска да се среща с теб?

— Твърди, че е невинен минувач.

— Вярваш ли му?

— Не знам.

Докато течеше този разговор, Соренсън подмина бензиностанцията на „Шел“ и навлезе в лабиринта на отклоненията вляво и вдясно, следвайки малките указателни табели с изрисувани легла върху тях. Джипиесът показваше, че мотелът се намира на петдесетина километра — разстояние, което щеше да измине за около трийсет минути при скоростта, която поддържаше. Служебната краун виктория се държеше много добре по междуселските пътища. На правите участъци Соренсън натискаше газта до дъно, а на завоите набиваше спирачки и тежката кола се поклащаше като някаква сухопътна яхта. Подобно на всички автомобили във ФБР, тя беше оборудвана със специалното окачване „Полис Интерсептор“, което не беше толкова здраво, колкото на състезателните коли в НАСКАР, но вършеше много добра работа. Разбира се, това не включваше гумите, които пищяха, свиреха и виеха по завоите. След такова каране със сигурност щеше да се нуждае от нов комплект. Железния нямаше да бъде доволен.

Ричър отключи вратата на стая № 5 и влезе. Обзавеждането беше стандартно, като във всеки мотел. Двойно легло вляво, до него скрин и вграден гардероб, врата за банята на отсрещната стена. Стаята беше облицована с изкуствена ламперия, далеч по-оранжева от всяко съществуващо в природата дърво. На пода имаше кафяв мокет, а цветът на кувертюрата на леглото беше нещо средно между двете. Нищо в това обзавеждане не намекваше за триумф на естетиката — това беше абсолютно сигурно. Но Ричър остана равнодушен просто защото нямаше намерение да използва стаята.

Запали лампата в банята и остави вратата леко открехната. После включи и лампата на нощното шкафче в далечния край на леглото и дръпна пердетата, оставяйки съвсем малък процеп. След това отново излезе на студа и заключи отвън.

Прекоси паркинга, прекоси и шосето и навлезе стотина метра навътре в нивата. Приклекна сред замръзналото стърнище, вдигна яката на шубата си и отправи поглед в посоката, от която беше дошъл. Стая № 5 имаше вид на обитавано помещение. Сякаш гостът беше вътре и просто си почиваше. През целия си живот беше оцелявал благодарение на своята предпазливост. Нямаше никакво намерение да позволи на жената със скандинавски произход да го хване по бели гащи. Възнамеряваше да остане скрит и да наблюдава, за да разбере коя е тя, какви са намеренията ѝ, води ли и други хора със себе си. Дори и при най-малкото подозрение, че си води подкрепление или специален отряд за неутрализирането му, той щеше да изчезне завинаги. Но ако се окажеше сама, може би щеше да ѝ се представи.