Лий Чайлд - Издирваният

— Защо?

— Скоро ще се съмне. Ченгетата ще застъпят на смяна в седем или осем сутринта. А онези типове няма как да не са наясно, че номерът на колата им вече е навсякъде. Плюс описание на пътниците и самата кола. Тоест няма как да рискуват. Просто не могат. Затова ще се скрият още преди разсъмване. Някъде тук, в Айова.

— Могат да влязат в Мисури преди разсъмване — подхвърли Соренсън.

— Но няма да го направят. Страхуват се, че тамошната полиция ще ги чака на границата. Щатските ченгета обичат да го правят. За добре дошъл и като предупреждение. С новата заповед за издирване, залепена на арматурното табло.

— Не могат да останат в Айова — възрази Соренсън. — Всъщност не могат да останат никъде. Ако си дават сметка, че номерът на колата е пуснат за издирване навсякъде, вероятно ще са наясно, че сме предупредили и всички съдържатели на мотели.

— Няма да използват мотел. Мисля, че пътуват към място, което си е тяхно. Напуснаха магистралата през точно определен изход. Анонимен и безличен. Аз не бих тръгнал по него. Никой нормален човек не би тръгнал по този път. Става въпрос за един абсолютно анонимен път, без име. Но те го знаеха. Знаеха за отворената бензиностанция, знаеха и за този мотел. Следователно знаеха къде отиват. Няма как да не са използвали маршрута и преди.

— Може би си прав.

— Но може и да греша.

— Кое от двете?

— Не знам.

— Цял ден ли ще се крият?

— Аз бих направил така.

— Но това е рисковано. Ще се превърнат в мишени.

— В мишени да, но без особен риск. Деветдесет минути след като потеглиха от тук, вече ще са незнайно къде в един пустеещ квадрат от тринайсет хиляди квадратни километра. Нима ще тръгнеш да чукаш от врата на врата с надеждата да ти излезе късметът?

— А ти как би го направил?

— Взе ли решение относно ситуацията ми?

— Още не.

— В такъв случай може и да не разбереш как бих го направил.

— Кой си ти?

— Обикновен човек — отвърна Ричър.

— Какъв по-точно?

— Защо ми се обади?

— Опитвам се да разбера що за човек си.

— Какви са заключенията ти досега?

— Нямам такива.

— Аз съм един невинен минувач. Това е всичко. Ето какъв човек съм.

— Всички твърдят, че са невинни.

— Но понякога наистина са такива.

— Стой там и не мърдай — рече Соренсън. — След по-малко от час съм при теб.

Соренсън продължи да поддържа висока скорост, някъде между сто и петдесет и сто и шейсет километра в час. Откъсваше очи от пътя само колкото да погледне дисплея на джипиеса. Вече беше близо до безименното отклонение и разбираше какво е имал предвид мъжът с носовия глас. Никой нормален човек не би тръгнал по този път. Пейзажът наоколо изглеждаше безкрайно тъмен и безкрайно пуст. Никакви светлини, никаква специфика, нищо, което да представлява интерес.

Анонимен път, без име. Но те го знаеха.

Телефонът ѝ отново иззвъня. Беше старши агент Пери. Железния, прекият ѝ началник.

— Открих някои неща за жертвата — обяви той.

— Това е добре, защото онзи от Държавния департамент мълчеше като риба — отвърна Соренсън.

— Мистър Лестър? Аз просто го прескочих. Не че Държавният департамент има кой знае какво да крие. Убитият се оказа търговски аташе. Иначе казано, продавач или търговец, или посредник при разни сделки. На практика това е всичко. Работата му била да облекчава американските износители.

— Къде е служил?

— Не ми казаха. Но в замяна на това споменаха, че говорел арабски. Сама си направи заключенията.

— Как се е озовал в Небраска?

— Никой не знае.

— По работа или на почивка?

— Доколкото знам, не е било по работа. Бил е в платен отпуск между две назначения.

— Знаете ли, че се появиха двама от Отдела за борба с тероризма от Канзас Сити?

— Чух. Може би означава нещо, може би не. Тези хора постоянно търсят повод да се правят на велики. Вероятно защото трябва да оправдават огромния си бюджет.

Соренсън не каза нищо.

— Но и ние имаме бюджет за оправдаване — добави Пери. — Чух, че си осъществила контакт с шофьора.

— Твърди, че са го качили на автостоп. Твърди още, че са стреляли по него, преди да избягат. След по-малко от час ще го видя.

— Това е добре. Арестувай го незабавно. Поводи колкото щеш — убийство, отвличане, кражба на автомобил, превишена скорост… Изобщо каквото се сетиш. Искам го тук веднага, с белезници.

Шериф Виктор Гудман направи това, което би направил всеки съвестен служител на закона: измина бавно и внимателно пътя между старата помпена станция и фермата, в която живееше свидетелят — седемнайсет километра на северозапад от града. На отиване караше бавно и оглеждаше банкета от дясната част на платното. Тук-там имаше заледени участъци. Общо взето, теренът беше равен, но настилката беше напукана, с доста бабуни и дупки. Според един от хората му свидетелят карал очукан пикап форд рейнджър. Твърде стар, за да има антиблокираща система, а когато подобни возила не са натоварени, задната им част става доста нестабилна и поднася. Може би се беше случило точно това. Човекът беше тръгнал да се прибира доста късно през нощта и вероятно бе бързал. Едно поднасяне или приплъзване по заледените участъци лесно би довело до напускане на пътя и дори до преобръщане, особено ако гумите попаднеха в коловоз или дупка. По тази причина Гудман прибягна до помощта на подвижния прожектор, закрепен встрани от предното стъкло. Въртеше го бавно и внимателно, стараейки се да осветява максимална част от банкета.