Лий Чайлд - Издирваният

— Какво правехте в Небраска?

— Това не ви влиза в работата.

— Там ли ви счупиха носа?

— Не си спомням.

— Сержантът от блокадата твърди, че сте признали участие в юмручен бой.

— Не съвсем. Просто му пожелах да види другия. Това беше всичко. Чиста размяна на елементарни любезности.

— Според него сте споменали, че противникът ви в схватката се намира в друг щат, а не в Айова.

— Не мога да коментирам какво ви е казал той. Не съм присъствал на вашия разговор.

— От Небраска ли е противникът ви?

— Губите си времето.

— Не го губя. Карам толкова бързо, колкото мога. Какво друго да направя в момента?

— Карайте още по-бързо.

— Къде отивахте? — попита след кратка пауза Соренсън.

— Кога?

— Когато ви взеха на стоп.

— Във Вирджиния.

— Защо?

— Това не ви влиза в работата.

— Какво има във Вирджиния?

— Много неща. Важен щат е. Дванайсети по брой на населението, тринайсети по брутен вътрешен продукт. Ако искате, можете да проверите.

— Не сте убедителен. И със сигурност не помагате на личната си ситуация.

— Защо тогава ви се обаждам?

— Може би искате сделка.

— Не искам сделка. Искам да помогна на Делфуенсо, ако мога. А след това да продължа към Вирджиния.

— Защо искате да ѝ помогнете?

— А защо не? И аз съм човек.

Соренсън замълча.

— Между другото, какво престъпление са извършили онези двамата? — обади се след кратка пауза Ричър.

— Нямам намерение да го обсъждам с вас. Поне засега.

— Знам, че са отмъкнали колата на Делфуенсо и са имали кръв по дрехите си.

— Откъде знаете? Купили са си нови ризи.

— Делфуенсо ми каза.

— Разговаряли сте?

— Не. Мигаше, когато не я наблюдаваха. Прост буквен шифър.

— Умна жена — промълви Соренсън. — И храбра.

— Знам — отвърна Ричър. — Тя ме предупреди, че са въоръжени, но аз я разочаровах.

— Явно.

— И вие не се справихте по-добре с тази заповед за издирване на двама — не ѝ остана длъжен Ричър.

— ОЗИ за двама би трябвало да означава „двама и повече“. Такава е простата логика.

— Бойците не се занимават с логически задачи. Не поемат подобни инициативи, защото отлично знаят, че в девет от десет случая това ще им донесе неприятности.

— Как се справяше Делфуенсо? — попита Соренсън.

— Не бих казал, че днес е най-щастливият ден в живота ѝ — отвърна Ричър.

— У дома я чака дете.

— Знам. Тя ми каза.

— Имате ли достъп до превозно средство? — смени темата Соренсън.

— Не съвсем. Наблизо има две, които бих могъл да взема назаем, но вече няма смисъл. Онези могат да бъдат навсякъде.

— Как се казвате?

— Още не.

— Добре. Не мърдайте от там. Ще се видим, когато пристигна.

— Може би — отвърна Ричър. — А може би не.

Карайте още по-бързо, беше казал мъжът с носовия говор. Соренсън правеше всичко възможно да изпълни съвета му. Колата фучеше с близо сто и шейсет километра в час, което ѝ създаваше дискомфорт. Но пътят беше прав, широк и пуст. Никога преди не ги бях виждал. Пътувам на автостоп. Дали му беше повярвала? Може би. А може би не. Изложението на фактите беше много сбито и ясно. Което го правеше малко подозрително, защото реалният живот не е нито сбит, нито ясен. В повечето случаи. А и кой в наше време пътува на автостоп? Особено пък през зимата? Този човек беше образован, личеше си по начина на изразяване. И едва ли беше много млад. Два факта, които правеха пътуването на автостоп малко вероятно. Така поне сочеше статистиката. Ненапразно всички в Бюрото разчитаха на нея.

И още: Стреляха по мен . Но: Не ме улучиха . Тук или ставаше въпрос за голям късмет, или за превъзходно актьорско майсторство. Когато по теб стреля някой безспорно виновен, достоверността на думите ти автоматично придобива по-голяма сила. Това може би е известно на всички, които се нуждаят от достоверност.

После се разнесе тих мелодичен звън и на таблото светна малка жълта лампичка. По дяволите! Точно сега ли трябваше да ѝ свърши горивото? И на такова място? Айова беше огромен и слабонаселен щат. Изходите на магистралата се намираха на голямо разстояние един от друг. Толкова голямо, че появата им беше истинско събитие. Соренсън отби в първия, който видя. Някакво безименно отклонение, източно от Демойн. Не след дълго се появи синкаво-бялото сияние на далечна бензиностанция. Рампата я изведе на двупосочен второстепенен път, а на петдесетина метра по-нататък беше и самата бензиностанция — голяма, с възможности да обслужва както тирове, така и леки коли. Островчето за леки коли беше оборудвано с шест колонки. Отвъд него беше малката кабинка за плащане, а по-нататък, в дъното, тъмнееше бетонен куб — тоалетните. От другата страна на платното имаше дълга и ниска сграда, очевидно преустроен хамбар. На стръмния ѝ покрив с едри бели букви пишеше „Храна и напитки денонощно“.