Лий Чайлд - Издирваният

Светът утихна.

Обърна се бавно и опря гръб в найлоновото покритие. Двама го държаха на мушка. Единият с бяло лице, другият мургав. Стояха изправени рамо до рамо под рамката на вратата. Последните оцелели от списъчния състав. И двамата ангажирани с него. Това беше добре. Защото означаваше, че пътят пред Маккуин е чист. Поне за момента.

Оръжията им бяха „Смит & Уесън 2213“, от неръждаема стомана. Съвсем същите като онзи, който Маккуин използва във фоайето на дебелака. Може би бяха стандартното въоръжение на „Уадия“. Закупени на едро, с отстъпка. Осемсантиметрови цеви, осем далекобойни патрона за пушка, .22 калибър. Но този път не бяха повдигнати нагоре, а сочеха право в гърдите му.

Белоликият се усмихна.

Арабинът също.

Белоликият примижа и се прицели.

Арабинът също примижа.

Ричър остана с отворени очи.

Пръстите им се стягаха около спусъците.

Наоколо цареше абсолютна тишина. Ричър искрено се надяваше, че Маккуин ще успее. Трябваше да стигне до гаража и да се скрие в тъжния пикап, отдавна покойник. Трябваше да пропусне подкрепленията, а след това да натисне бутона за затваряне на портала. И да бяга. Без да се обръща. Колкото го държат краката.

Пръстите около спусъците започнаха да побеляват.

И ставаха все по-бели.

После екнаха два изстрела. Оглушителни, от близко разстояние. Почти като залп. Или по-скоро двоен изстрел. Белоликият рухна на колене, после се просна по очи. Арабинът падна странично. На мястото на лицето му зееше грозна изходна рана. Куршумът го беше улучил в тила.

А зад тях двамата, сякаш изскочила от нищото, изплува дребна фигура с глок 19 в ръка.

Карън Делфуенсо.

Делфуенсо беше вкарала краун викторията на Бейл чак в гаража, а Маккуин вече се беше настанил на пътническата седалка. Оказа се, че именно тя беше минала на няколко пъти по шосето с включени дълги светлини. Замислила го като жест на морална подкрепа, но после осъзнала, че светлината може да му бъде от полза и направила тройния тур. Видяла и пламъчетата от автомата му на покрива, а след като спуснала страничното стъкло, чула и изстрелите. Накрая, когато затишието станало нетърпимо, просто насочила колата си към входните тунели.

— Благодаря — рече Ричър.

— Няма защо.

Тя отвори багажника и извади аптечката, която според думите ѝ била задължителна част от оборудването на всички коли, използвани от Бюрото. Стандартна практика, въпрос на политика. Почисти раната на ръката на Ричър и я превърза, след което влязоха в колата. Делфуенсо направи обратна маневра и я насочи към изходния тунел. Ричър слезе още веднъж, за да натисне червения бутон. Вътрешният портал започна да се затваря, позволявайки на външния да се отвори. Древните релета и прекъсвачи се задействаха, все още безупречно покорни.

Излязоха навън, на чист въздух. Колата заподскача по прекия път, дело на фермерския внук, който явно не беше доволен от инженерните решения на военните. Не след дълго излязоха на шосето и завиха надясно, изминаха известно разстояние и направиха още един десен завой, озовавайки се на паркинга пред „Лейсис“, където спряха напряко, заемайки мястото на три нормално паркирани автомобила. Там, откъдето бяха тръгнали.

— Имаш ли информация за придвижването на отряда от Куонтико? — попита Ричър.

— Нещо ги е забавило — отвърна Делфуенсо. — Ще бъдат тук най-рано след три часа.

— А ще ме закараш ли до детелината?

— Кога?

— Сега.

— Защо?

— Искам да стигна до Вирджиния.

— В Куонтико със сигурност ще искат да говорят с теб.

— Нямам време за приказки.

— Ще пожелаят да разберат какво знаеш.

— Нищо не знам.

— Това ли ще бъде официалната ти позиция?

— Както винаги.

— А каква е неофициалната?

— Същата работа. Не знам нищо.

— Глупости — обади се Маккуин. — Планирал е всичко до последния детайл. Сам ми го каза.

— Не вярвам — поклати глава Делфуенсо. — Самата аз така и не успях да схвана за какво става въпрос. И едва ли някога ще схвана. Поне не всичко. Видях радиоактивните отпадъци, разбира се. Не са пипани поне двайсет години. Гумите на ремаркетата са безнадеждно изгнили. Бас държа, че и осите им са ръждясали. На хората от Инженерния корпус ще им трябва поне година, за да ги извадят от тунела.

— А защо изобщо са там? Този бункер не е построен за складиране на опасни материали.

— Е, все някъде е трябвало да бъдат складирани. Никой не ги е искал в задния си двор. Предполагам, че решението им е било временно, а след това просто са ги забравили. Далече от очите, далече от ума.