Лий Чайлд - Издирваният

— Напъни мускулите си, колкото можеш — рече той. — Нали си от ФБР? Представи си как това ще ти увеличи пенсията.

Раменете и бицепсите на Маккуин се издуха. Въжето стана твърдо като желязо. Ричър започна да го реже. Не по обичайния начин, а по-скоро чрез дърпане отвътре навън. Ключът работеше само по този начин. Започна да се получава нещо. Гласовете навън станаха по-високи. Като при спор. Оцелелите се бяха разделили на две. Въпроси и съмнения от едната страна, насърчение и решителност от другата. Ричър разчиташе на съмненията. Те щяха да му дадат малко повече време. Маккуин продължаваше да се напъва. Влакната се късаха. Отначало малко, после повече, накрая много. Осемте милиметра бързо започнаха да изтъняват. В крайна сметка останаха само няколко тънки нишки, от които Маккуин се освободи с рязко дърпане.

Ричър се наведе за беретата на Питър Кинг, която лежеше на пода. Пъхна я в десницата на Маккуин.

— По-добре ми дай онзи колт, окачен на рамото ти — рече Маккуин. — Тези коридори са прекалено дълги.

— В него има само пет патрона — поклати глава Ричър. — Мисля да го използвам като бухалка.

След тези думи се зае да кълца въжето, пристегнало лявата ръка на агента. Фибрите звучно пропукваха.

— Можеш да го презаредиш — рече Маккуин.

— Няма време. Не искаме да ни пипнат със свалени гащи, нали?

— Колко патрона имаш в глока?

— Тринайсет.

— Фатално число.

— Прав си — кимна Ричър, спря да реже и смени пълнителите.

Дойде ред да използва онзи, който беше взел преди милион години от Бейл в мотела в Канзас. Щрак-щрак и готово. Не го стори със светкавичната бързина, която бойците демонстрираха по време на състезания, но все пак се вмести в секунда и половина. После отново хвана ключа. Гласовете в коридора бяха все така високи.

— Наясно ли си с точната им бройка? — попита Ричър.

— Двайсет и четирима, без да броя себе си.

— Значи са останали шестима.

— Само толкова? Исусе!

— Тук съм вече двайсетина минути — Скромно поясни Ричър.

— Кой си ти, по дяволите?

— Обикновен човек, който обича да пътува на стоп.

— Е, хубаво. Свършил си добра работа.

— Не те ли затвориха в отделно помещение, след като те докараха тук?

— Не. Самостоятелните стаи бяха запазени за Питър Кинг и големия шеф.

— Мислех, че Питър Кинг е големият шеф.

— Не. Кинг беше номер две.

— А кой е големият шеф?

— Не знам. Не съм го виждал.

— Къде е той сега?

— Нямам представа.

Вратата отскочи на пантите си. Маккуин стреля. Тъмната фигура се люшна и падна назад. Ричър затвори вратата с отмерен страничен ритник.

— Останаха пет — рече той.

— Ти как би го направил? — попита Маккуин.

— На тяхно място ли? Бих проверил всички стаи по коридора, след което бих поставил човек пред всяка врата със синьо кръгче. По този начин ще ни видят, преди ние да видим тях. Няма къде да се скрием.

— Точно това ме тревожи — въздъхна Маккуин.

— Мислиш ли, че са достатъчно умни за това?

— Не знам. За някои неща са много умни.

— И аз останах със същото впечатление.

— Как така? Имаш ли представа за какво става въпрос?

— До голяма степен — кимна Ричър.

— Значи си даваш сметка, че двамата с теб трябва да завземем тази сграда, без да унищожим каквото и да било?

— Говори за себе си. Аз съм тръгнал за Вирджиния и нищо друго не ме интересува.

— Какво има във Вирджиния?

— Много неща. Щатът е важен. На дванайсето място по брой на населението, на тринайсето по БВП.

И лявата ръка на Маккуин беше освободена. Ричър му подаде колта, мина зад него и се зае с глезените му.

Въжетата около глезените не се предаваха. Здравите влакна вършеха работата, която би трябвало да свърши ключарят със своя шмиргел. Ключът се заглаждаше. Лоша работа. Ричър се принуди да смени техниката. Започна да разхлабва възлите с последните остатъци от остри ръбове, а след това използва ключа от мотела на ФБР в Канзас като клин, с който да ги разедини. Различен подход, доста по-бавен. Който все пак свърши работа за сравнително малко време. След пет минути Маккуин беше три четвърти свободен, а след още пет стана от стола и започна да сваля въжените гривни от китките си. Колтът беше в лявата му ръка, а беретата на Питър Кинг — в дясната. Беше готов за действие. Намираха се на около седемдесет метра от първия механизиран портал и на сто от втория. На сто метра от чистия нощен въздух. На сто метра от сигурността.

— Готов ли си? — попита Ричър.

Маккуин кимна.