Лий Чайлд - Издирваният

— Имаме оръжие — отвърна Ричър. — И сме будни, докато те вероятно не са.

— Ако веднага не предприемем нещо, няма смисъл да правим каквото и да било — намеси се Соренсън. — Това са типично военни проблеми, нали? Не са ли те обучавали да се справяш с тях?

— Лично аз съм подготвен за най-различни ситуации — отвърна Ричър. — Благодарение на малко история. Навремето руснаците притежаваха ракети с доста внушителни размери. Това нещо пред нас е изградено така, че да издържа на атаките им. А ние разполагаме с три пистолета.

— Но представи си, че си на мястото на Дон.

— Ще направя всичко възможно да му помогна.

— Дори и без нас?

— Има неща, които никога не съм споменавал пред подчинените си. Защото ги има в длъжностната им характеристика.

— Какви неща? — попита Делфуенсо.

— Такива, каквито могат да те убият или обезобразят.

— Има ли начин да ограничим този риск? Без да чакаме с часове?

— Има — тихо отвърна Ричър.

Инвестираха седем минути за изясняване на детайлите. Беше излишно да изработват план. Никакъв план не можеше да оцелее след началото на престрелката. Винаги ставаше така. А и в този случай нямаше как да изготвят план, тъй като липсваше информация.

Обърнаха гръб на обекта, седнаха на земята и започнаха да обсъждат възможностите. Може да се случи това, може да се случи онова. Уточниха основните правила, изясниха базисните процедури. Ричър беше оптимист относно възможността да се приближат незабелязано. Нито ракетните хангари, нито фабриките за муниции разполагаха с амбразури. Такива не можеха да бъдат пробити и с подръчни средства, включително ракети. Следователно от обекта не стърчаха оръдия и подходът към него щеше да е достатъчно безопасен. Никой обаче нямаше представа какво може да се случи след това. Възможно беше да има часовои на покрива. Скрити зад тръбните парапети, зад които вероятно имаше тесен проход. Часовоите едва ли щяха да са много. И не бяха попадали в подобна ситуация. Ричър познаваше историята. От нея беше видно, че в много случаи охраната е по-скоро вредна, отколкото полезна.

После настъпи тежка тишина. Бяха си казали всичко. Тримата просто се изправиха и се взряха в тъмнина.

— Готови ли сте? — попита Ричър.

— Абсолютно — каза Соренсън.

— Да — кимна Делфуенсо.

— Не забравяйте, че скоростта и посоката са най-важни. Никакви отклонения. Заемете позиция.

Раздалечиха се и поеха напред.

Всичко се развиваше по план. После Соренсън беше простреляна в главата.

Ричър чу всичко в обратен ред. Поради свръхзвуковата скорост на куршума, поради близостта му до Соренсън и поради разстоянието до сградата. Долови съвсем ясно шляпването на куршума, попаднал в целта. После, след частица от секундата, свистенето на полета му, продължил четиристотин метра, и накрая трясъка на пушката, която го бе изстреляла. По това време той вече беше на земята. Реагира още при първия звук и се просна по очи. Някои заключения се мернаха в съзнанието му, докато беше във въздуха. Напълно завършени, ясни като написан текст: снайперско оръжие, най-вероятно карабина М14 или неин еквивалент. Калибър .308. Без прибор за нощно виждане, защото в противен случай той щеше да е първата мишена. По правилата на човешката природа. Заключението му беше, че стрелецът е избрал Соренсън, защото изпъкваше по-ясно на лунната светлина. Бледа кожа, руса коса. Те я правеха по-забележима в сравнение с него и Делфуенсо.

Всичко това се появи в главата му инстинктивно и незабавно. Заедно с факта, че Соренсън е мъртва. Беше сигурен в това. Този звук не можеше да се сбърка. Беше го чувал и преди. Летящ със скорост 800 метра в секунда, куршумът беше пронизал главата и излязъл от другата страна. С кинетична енергия от 3500 джаула. С поразяващата сила на гюле за разрушаване на сгради.

Никакъв шанс за оцеляване.

Дори малък и далечен.

Остана на земята, без да помръдва.

Втори изстрел нямаше.

Размърда ръцете си и започна да ги маже с кал. Отгоре и отдолу. После направи същото и с лицето си.

Извърна глава.

Делфуенсо не се виждаше.

Това беше добре. Значи бе залегнала някъде наблизо, невидима за противника. Погледна в обратна посока. Нещо проблясваше в калта. Малко и светло. Ръката на Соренсън. Или лявата, или дясната. Зависи как беше паднала.

Знаеше, че няма да получи отговор, но въпреки това прошепна:

— Джулия?

Тишина.

— Делфуенсо?

Тишина.

— Делфуенсо? Карън? Там ли си?