Лий Чайлд - Издирваният

Празното пространство зад „Лейсис“ опираше с десния си край в шосе 65, но вляво се появи тесен третостепенен път, който вървеше успоредно на шосето. Над тях имаше двупосочен път в посока изток-запад, а отдолу се виждаше друг. По средата се образуваше празно пространство с почти квадратна форма. Не изглеждаше кой знае колко голямо, но не беше и малко. Джипиесът не беше в състояние да определи точния мащаб, но в най-лошия случай страните на квадрата бяха с дължина около километър и половина, а в най-добрия — около три.

— Общата площ е някъде между триста и хиляда хектара — каза той. — Това не е ли твърде голяма площ за една ферма?

— В тази страна има над два милиона ферми — отвърна Соренсън. — Те обработват почти четиристотин милиона хектара, или средно по двеста на ферма. Това сочи статистиката, която е много полезно нещо.

— Но средното си е средно, нали? Ако някои фермери обработват два-три хектара, значи трябва да има и други, които обработват по хиляда.

— Вероятно животновъди. Или хора, които произвеждат фуражна царевица.

— Тук се отглеждат животни. Вече забелязах следи от копита.

— Мислиш ли, че фермата е само една?

— Максимум пет са — отвърна Ричър. — Едва ли ще ни отнеме много време да ги проверим.

Телефонът на Делфуенсо изжужа. Онзи секретният, от библията. Беше нагласен на вибрация, но въпреки това Ричър го чу съвсем ясно. Макар явно да беше миниатюрно, моторчето, причиняващо вибрацията му, прозвуча като зъболекарска бургия. Делфуенсо включи телефона и слуша в продължение на цяла минута. После го изключи.

— Шефът ми — кратко съобщи тя. — С нов фактор към моята теория. Чудел се дали е постоянен.

— Каква теория? — вдигна глава Ричър.

— Ами онази, която измислих, за да получа данните от сателитното наблюдение. Лаконичната.

— Какъв нов фактор?

— Официалните говорители на Държавния департамент вече отричат, че имат нещо общо с убития в помпената станция. Казали са, че в никакъв случай не е аташе и никога не е заемал някаква длъжност в министерството.

— Но нали са му взели отпечатъците? Вече е в системата.

— Било грешка. В бързината и бъркотията криминолозите често допускали грешки.

— Глупости — тръсна глава Соренсън. — Моите хора са отлични специалисти.

— Знам.

— И?

— Може би отмятането е бързо и мръсно, когато става въпрос за Държавния департамент.

— Защо не пуснат обява във вестниците? — изръмжа Ричър. — По този начин те само потвърждават, че човекът е бил агент на ЦРУ.

— Потвърждават го пред нас, но ние вече го знаем. А останалият свят просто получава възможност да спи спокойно.

— Не е ли юридическа хватка? По този начин могат да отрекат, че действат на американска територия.

— Всички знаят, че действат на американска територия. Отдавна престанаха да се крият.

— В такъв случай доказват и нещо друго. Този човек не е бил просто агент на ЦРУ, а двоен агент на ЦРУ. Не е бил под прикритие, а по-скоро е действал като гастролираща звезда. Защо иначе ще отричат, че е техен?

— Мислиш, че един резидент на ЦРУ е бил двоен агент?

— Там горе умеят да броят дотолкова. Виж, ако е бил троен, нещата щяха да са наистина сложни.

— Не ми харесва идеята, че човек на ЦРУ може да контактува с „Уадия“.

— Това не се е случило — поклати глава Ричър. — Вашият човек бързо му е затворил устата.

— Срещали са се и преди. Няма как да е другояче. Поне за няколко минути. Според мен тримата заедно са отишли в онзи бункер.

Единият внезапно хукна напред, а другите двама се втурнаха след него.

— Може би — рече на глас Ричър.

— Следователно са разговаряли.

— Може би.

— Искам да знам за какво са говорили.

— Ще питаме Маккуин. След като го открием.

— Я ми кажи отговора на онази игра на думи. При която трябва да говориш цяла минута, без да произнасяш гласната А.

— С това ли искаш да ме запомниш?

— Не. Но бих могла да спечеля един-два баса в бара.

— Това беше игра, която предложих на Алън Кинг.

— Подочух — кимна Делфуенсо.

— По-късно — рече Ричър. — Когато открием Маккуин. Той също ще прояви интерес.

— Тогава той спеше — отбеляза тя.

— Съмнявам се, че изобщо спи.

— Колко хектара бяха?

— Хектарите нямат значение. Важни са сградите. Ще разберем, като ги видим.

Видяха ги точно десет минути по-късно, след като бяха изминали пет-шестстотин метра пеша.

Отново се събраха зад супермаркета, подредиха се успоредно на пътя и пак се обърнаха наляво под ъгъл от 45 градуса. На северозапад. Ричър хвърли последен поглед към следите на Маккуин върху джипиеса. При максимално увеличение те приличаха на обърнато J. Беше ясно, че в горния край на двупосочния път изток-запад съществува някакво отклонение. Маккуин беше пътувал на север по шосе 65 — покрай „Макдоналдс“, покрай супермаркета на „Лейсис“ и бензиностанцията на „Тексако“, а след това беше завивал наляво и пак наляво, в някаква алея. Беше го правил достатъчно често, за да остави ярки следи върху екрана на проследяващото устройство и съответно върху снимката. Най-ярката точка се намираше леко вдясно от средата на квадрата. В най-добрия случай на километър, в най-лошия — на два. Между двайсет минути пеша в най-добрия случай, около четирийсет в най-лошия. Най-вероятно нещо по средата. Щяха да стигнат там по диагонал, откъм задната страна на парцела. Което не беше зле. Далеч по-разумно от появата им директно отпред или директно отзад. Ако там изобщо имаше сграда, сляпата ѝ стена щеше да бъде отстрани. Най-много да имаше някое прозорче с матирано стъкло, зад което е банята или тоалетната. Подобно на онова, което остана на сто километра зад тях.