Лий Чайлд - Издирваният

Разделиха се на максимално допустимото за ситуацията разстояние. Делфуенсо пое вляво, а Соренсън вдясно. Ричър остана в центъра, напрегнал зрението си до крайност, за да не ги изпуска от очи. Което се оказа почти невъзможно. Делфуенсо тръгна първа, последвана няколко минути по-късно от Соренсън. Ричър остана последен. Три мишени, на голямо разстояние една от друга. Тъмни дрехи, тъмна нощ. Може би не по-умни от средностатистическия пехотинец, но не и по-тъпи от него.

Нагазиха в гъста кал. Дълбока и хлъзгава. Особено на местата, на които беше примесена с животински изпражнения. Поне така си мислеше Ричър, въпреки че миризма липсваше. Умишлено гледаше право пред себе си, към въображаемия хоризонт. Не биваше да изпуска посоката. В дясната си ръка, отпусната до тялото, държеше глока на Бейл. Далече напред и вляво се мяркаше фигурата на Делфуенсо. Една смътна, почти невидима сянка. Която обаче се движеше неотклонно напред. С малки, но енергични крачки. Виждаше Соренсън малко по-ясно. Може би защото не беше чак толкова напред. И защото беше доста по-светла, особено косата ѝ. Луната беше увиснала ниско на хоризонта и не осветяваше почти нищо.

Условията бяха сравнително добри.

Засега.

Калта забавяше придвижването и Ричър започна да преизчислява предварителните си прогнози. Нямаше да стане след петнайсет или трийсет минути. По-скоро след двайсет или съответно четирийсет. Неприятно, но не и фатално. Екипът от Куонтико все още беше на десетина хиляди метра над земята. Вероятно някъде над Западна Вирджиния. На часове от тук. Той продължи напред. С препъване и подхлъзване.

После забави крачка. Това, което лежеше някъде напред, бавно започваше да се материализира. Не го видя, а по-скоро го усети. Едва ли беше малка ферма. Масата беше твърде голяма. Може би гигантски хамбар. От гофрирана ламарина или метални листове. Боядисани в черно. По-черно от нощта.

Вляво от него Делфуенсо също забави крачка. Очевидно усещаше същото. Вдясно Соренсън промени леко курса и линията на придвижването ѝ започна да се сближава с неговата. Миг по-късно същото направи и Делфуенсо. Инстинктивно. Никоя от тях не искаше да се сблъска с препятствието сама.

Ричър продължи да крачи напред. Не виждаше нищо, въпреки че имаше нормално зрение. Никога не беше носил очила. Можеше да чете на слаба светлина. При пълен мрак човешкото око бе способно да улови пламъчето на свещ от разстояние километър и половина. А може би и повече. Първоначалното адаптиране към тъмнината траеше не повече от четири секунди. Ирисът се разтваряше максимално. Но Ричър не беше в състояние да види абсолютно нищо. Сякаш беше ослепял. С една малка разлика: не виждаше нищо, но изпитваше чувството, че пред тях се издига нещо голямо. Там определено имаше нещо.

Подухна ветрец и развя крачолите му. Въздухът изведнъж стана студен. Соренсън чакаше вдясно от него. Делфуенсо се приближаваше по диагонал. Край на разделянето. Отново се превръщаха в една обща мишена. Тази тактика не беше добра. Събраха се минута по-късно. Тримата заедно, насред полето. Както в началото, на товарната рампа зад „Лейсис“.

— Много странно — прошепна Соренсън. — Там има нещо голямо.

— В каква форма? — попита Ричър. Може би нейното зрение беше по-добро от неговото.

— Не знам. Парче от нищото. Дупка във въздуха.

— И аз виждам същото — кимна Ричър. — Парче от нищото.

— Но ниско парче от нищото — добави Делфуенсо и потръпна от студения вятър. — Започни от високо. Погледни небето и постепенно снижавай. Ще видиш нещо като ръб. Там, където един вид нищо преминава в друг.

Ричър вдигна глава. Черен облак покриваше небето на северозапад. Никаква светлина. Далече на югоизток се виждаше тънка сива черта. Бледо подобие на лунна светлина. Съвсем бледо. Но горе духаше вятър, който раздвижваше по-тънките облаци. Може би сивата ивица щеше да се разшири. Или да изчезне напълно.

Отново погледна право пред себе си. Очите му бавно се спуснаха надолу, търсейки ръба на Делфуенсо. Напрягаше поглед, но все още не виждаше нищо.

— Колко ниско да гледам? — попита той.

— Малко над хоризонта.

— Изобщо не виждам хоризонта.

— Не си го измислям.

— Убеден съм, че е така. Трябва да се приближим още малко. Готови ли сте?

— Да — отвърна Делфуенсо.

Соренсън кимна. Русата ѝ коса помръдна в мрака.

Поеха напред, плътно един до друг. Десет метра. Двайсет.

Гледаха втренчено пред себе си.

Но не виждаха нищо.

Трийсет метра.