Лий Чайлд - Издирваният

— Нищо подобно — поклати глава Ричър. — Ако се върна с теб, гарантирано ще умра от срам.

С това разговорите приключиха. Край на аргументите, край на споровете. Остана само мълчанието. Тежко, напрегнато. ФБР вероятно имаше крилати фрази за подобни ситуации. Шеги за повдигане на духа. Армията със сигурност имаше. Но хуморът им беше специфичен и не се схващаше от външни хора. Затова и двамата мълчаха. Делфуенсо се взираше в лицето му. Незнайно защо. Особено сега, когато цялото беше в кал. Вероятно примесена с говежди лайна. Слава богу, че все още нямаше обоняние.

— Късмет — промълви Делфуенсо.

После му обърна гръб и започна да пълзи. На колене и лакти, леко странично, като рак. По обратния път към супермаркета „Лейсис“. Ричър гледа след нея, докато я изгуби от поглед. За всеки случай изчака още една минута. Искаше да се увери, че тя няма да се върне. Беше сигурен, че ѝ се иска. Но не се върна. Най-вероятно заради Луси. Имаш дете. Това беше единственият аргумент в целия разговор, който Делфуенсо не оспори.

Ричър изчака още една дълга минута, за да бъде напълно сигурен. После се обърна и запълзя напред в мрака.

В Уест Пойнт посвещаваха стотици часове на стратегията и тактиката. Ричър обръщаше внимание на тези лекции, но някак теоретично. В практиката обаче предпочиташе своите методи, които се базираха изцяло на противника. Нямаше смисъл през цялото време да мисли за себе си. Добре познаваше собствените си предимства, които не бяха малко. А също и слабостите си, които бяха повече. Важни бяха другите, техните предимства.

На първо място беше ясно, че са отлични стрелци. Или поне един от тях. Изстрел в главата от разстояние четиристотин метра, при това през нощта, не беше изключително постижение, но при всички случаи говореше за професионализъм.

Толкова по въпроса с предимствата. Едва ли разполагаха и с нещо друго. В замяна на това слабостите им със сигурност бяха повече. Произтичащи от страх. Те дотолкова бяха свикнали с конспиративната параноя, че възприятията им бяха увредени. Ричър беше готов да се обзаложи, че в този момент вземат поне две крайно лоши решения. Първо, обмислят подхода му. Защото механично приемат, че който придружава Соренсън, може или да избяга, или да направи завой на деветдесет или повече градуса, за да ги атакува от друга посока. За момент обсъждат вероятността за двоен блъф, но параноята предпочита тройни, а не двойни блъфове. По тази причина концентрират вниманието си върху трите нови подстъпа и пренебрегват първия, който смятат за употребен. Несъмнено ще оставят един-двама души на пост и от тази страна, но те няма да са най-добрите им хора и през по-голямата част от времето ще извиват глави към мястото, на което според тях ще се разрази истинският екшън.

Следователно второто решение, което ще вземат, е да изпратят екип в този стерилен коридор, който да прибере тялото на Соренсън. Причината за това решение е проста — те не знаят коя е тя. Затова не могат да я оставят да лежи там, на ничия земя. Тази земя също не е тяхна. Дядото на някой фермер я е преотстъпил на Министерството на отбраната преди много години. Но тези години минават и в един момент правнукът на въпросния фермер си я взема обратно и започва да я обработва. От сутрин до вечер, както го правят всички фермери. Следователно трупът трябва да изчезне в името на сигурността. При това скоро, защото параноята не чака. Пет до десет минути, прецени Ричър. Ще се появят през големия портал в северната част на сградата. Вероятно двама. Вероятно в превозно средство. И ще се насочат директно насам.

А после ще спрат на три метра от мястото, на което се е окопал той.

Преценката му се оказа абсолютно точна. Появиха се след осем минути. С пикап, който се показа от север и описа същата траектория като онази на Маккуин, запечатана от джипиеса. Под малко по-остър ъгъл. Пикапът беше сив на цвят. Лунната светлина беше твърде слаба, за да покаже марката и модела. Съвсем обикновен пикап с кабина и открита каросерия. Насочи се директно към Ричър, подскачайки по неравната нива. Без светлини. Параноята в действие. Кабината тънеше в мрак. Не се виждаха никакви детайли. В нея трябваше да има двама души. Или максимум трима, но по-вероятно двама.

Машината забави ход и две глави щръкнаха от страничните прозорци. Търсеха това, за което бяха дошли. Косата на Соренсън вече беше потъмняла от калта, но кожата ѝ беше достатъчно светла, за да я забележат. Дори на слабата светлина. Идентифицирали целта, те обърнаха пикапа и го насочиха на заден ход към мястото, където лежеше тя. На двайсетина метра от него. Слязоха едновременно и за момент останаха неподвижни.