Лий Чайлд - Издирваният

Ракетен склад, помисли си Ричър. Подарък от Студената война. Цялата страна беше осеяна с такива. По онова време военните бяха получавали всичко, което поискат. А дори и без да го поискат.

Въпрос номер едно: кой от трите тунела се използваше в момента?

Отговорът не беше труден. Следите от автомобилни гуми се виждаха ясно на лунната светлина. Коловозите в меката почва водеха към средния тунел. Добре отъпкани, почти като шосе.

Ричър направи лек завой, след което колелата на пикапа подскочиха и навлязоха в коловозите, водещи към средния тунел. Външният портал беше затворен, а рамката му беше по-широка от напречното сечение на тунела. Като вратите на самолетните хангари. Порталът се състоеше от две части, които се отдръпваха встрани като театрална завеса посредством стоманени лагери, стъпили на релси.

Но как се отваряше? В пикапа нямаше радиостанция, а вратата не беше оборудвана нито с охранителна камера, нито със звънец. Ричър докосна педала на газта и пикапът бавно пое към затворената врата, издигаща се насреща му като висока и непристъпна стена от стомана. Зад парапетите на покрива се виждаха часовои. Петима, с преметнати през рамо дълги пушки. Всичките бяха отправили поглед към близката околност, без да обръщат внимание на пикапа. По принцип дежурството на часовоя винаги бе тежко и отегчително. Не по вкуса на хората с авантюристични наклонности. В него нямаше вълнение, нямаше блясък.

Предната броня на пикапа спря на метър от преградата.

Порталът започна да се отваря.

Двете му половини се откачиха от невидимо резе и затракаха по релсите. Задвижени от двигатели с вътрешно горене, които виеха на високи обороти. Нормално, защото огромният механизъм със сигурност тежеше стотици тонове, облицован с дебели блиндирани плочи. Така както бяха поискали военните. Процепът бавно се разширяваше. Шейсет сантиметра, метър. Тунелът беше осветен от редица слаби крушки в телени решетки на тавана. Ричър измъкна глока изпод бедрото си и го стисна в ръка.

Порталът се отвори на малко повече от два метра и спря. Мястото беше достатъчно за преминаването на пикап. Ричър отново преброи до три, пое си дълбоко дъх и натисна газта, придържайки волана с лявата си ръка.

Пред очите му се появиха четири неща. Един човек вдясно, изправен на крачка от табло с голям червен бутон до външния портал. Втори човек на трийсетина метра по-нататък, до червения бутон за вътрешния.

В главата му изплува предупреждението, което беше отправил към Делфуенсо: Направо стреляй. В лицето. Още преди да са ти казали „здрасти“.

Точно така постъпи с мъжа до външния портал. Повдигна цевта на глока съвсем мъничко и проби дупка в челото му — горе-долу на мястото, на което беше улучена Соренсън.

Единични изстрели. Трябва да пестим мунициите. В това отношение всичко беше наред. Един куршум беше достатъчен. Човекът беше облечен в някаква торбеста зелена униформа. От колана му висеше кожен кобур с капак. В армията не използваха такива театрални модели.

Отново погледна напред. Вторият пазач беше прекалено далече. За този пистолет трийсет метра бяха твърде много. Затова слезе от пикапа и натисна червения бутон. Гигантският портал пое по обратния път. Той стоеше на място и чакаше. Онзи при вътрешния портал — също. На същите трийсет метра от него. Все още далече за използване на пистолет. Ричър се върна зад волана и си сложи предпазния колан. После здраво стъпи на газта. Пикапът подскочи и се понесе към втория пазач, който остана неподвижен в продължение на една фатално дълга секунда. Пръстите му се вкопчиха в капака на театралния кобур, който упорито отказваше да се повдигне. Той го заряза и хукна да бяга. Встрани от портала, който би трябвало да охранява. Защото нямаше начин да го отвори толкова бързо. Допълнителна врата в дебелата стомана липсваше, а механизмът беше прекалено бавен. Затова пазачът избра бягството през тунела. Което беше тъпо и показваше липса на стратегическо мислене. Не знаеше с кого си има работа. Щеше да се сниши, да побегне зигзагообразно и накрая да се залепи за едната стена. С презумпцията, че малко шофьори биха рискували да разбият автомобила си в бетона.

Ричър продължи напред, управлявайки с лявата ръка.

Пазачът действително започна да криволичи наляво-надясно. После залепи гръб за стената. Като тореадор, притиснат от разярен бик. С надеждата, че в последния момент шофьорът ще отбие, за да избегне удара в бетона.