Ричър се намираше в стая от дясната страна на коридора. Вратата ѝ също беше покрита с прозрачен найлон — както онази, която беше видял в гаража. Залепена по същия начин с дебело тиксо. С изобилие от тиксо.
По неизвестни причини.
В джоба си имаше ключовете от два различни мотела. Единият от мотела на дебелия мъж в Айова, другият от карантинното заведение на ФБР в Канзас. Ключът от Айова беше по-остър. Ръбовете му не бяха добре загладени със струг. Вероятно беше дубликат. Някой от гостите си бе тръгнал с оригиналния ключ в джоба. Или пък дебелият просто си падаше по възможно най-евтините модели.
Притисна с длан найлона към ламинираното покритие и драсна с ключа. Появиха се множество миниатюрни мехурчета. Ключът продължи своята работа. Образува се дупка, в която той пъхна пръсти и започна да дърпа встрани. Найлонът се оказа много здрав. Някаква специална изработка, която нямаше нищо общо с тънките листове, използвани при боядисване. По-скоро приличаше на материята, използвана за вакуумиране на хранителни продукти. Беше виждал как хората се борят с нея и проклинат супермаркетите, които би трябвало да продават ножове със сгъваемо острие заедно със саламите. Успя да разшири дупката до двайсет и пет сантиметра, но мехурчетата изчезнаха и найлонът отново се оказа плътно залепнал за ламината. Наложи се пак да използва ключа. Но този път си извлече съответните поуки и смени техниката. Няколко сантиметра дупчене, няколко сантиметра разкъсване. При разкъсването пъхваше ключа между зъбите си. В крайна сметка успя да се справи. Процепът започваше от горната рамка и свършваше на сантиметри от долната. Крив и назъбен, но достатъчно широк, за да пропусне тялото му.
Най-напред протегна ръка и натисна масивната брава. После бутна вратата с длан. Отвъд нея цареше пълен мрак. Лъхна го студен въздух, което говореше за огромно пространство с дебели стени.
Застана странично и успя да се промуши през дебелия найлон. Най-напред беше глокът, после десният му крак, следван от дясното рамо и главата. Последни минаха лявата ръка и левият крак. Сетне дойде ред на сетивата. Затвори вратата и опипа стената за някакъв електрически ключ. Беше сигурен, че трябва да има такъв. Някогашните архитекти, наведени над чертожните маси с подострени моливи, нямаше как да пропуснат подобен детайл. А схемата на електрическа мрежа със сигурност бе изпълнила цял отделен чертеж.
Натъкна се на вкопана в стената стоманена тръба, покрита с дебел слой боя, прашна и студена. Плъзна пръсти по нея и напипа квадратна метална кутия с размери десет на десет сантиметра, по средата с копче от още по-студен метал, най-вероятно месинг.
Натисна го и осветлението се включи.
Третата камера беше в оригиналния си вид. Без шперплатови прегради и допълнителни врати. Просто един тунел с дъговидна форма, широк дванайсет и дълъг сто и двайсет метра. Висок малко над човешки бой при стените и десетина метра в средата. Излят от бетон, със следи от дъсчен кофраж, както от външната страна. Небоядисан и вече не толкова твърд и суров след няколко десетилетия живот. Пожълтял и прашен. Сляпа стена в дъното, блиндирани портали в началото, оборудвани със същите механизми, които Ричър беше използвал в централния тунел.
И не беше празен.
По цялото му протежение имаше ремаркета, наредени плътно едно зад друго. Без влекачи. Само платформи, скупчени като при някое голямо задръстване на магистралата. Всяко от тях беше дълго около шестнайсет метра и широко около три. Бяха осем на брой. С по четири оси отзад и двойно прикачно приспособление отпред, чиято горна част беше вдигната под широк ъгъл нагоре, готова за свързване с влекача. Отдалече приличаха на огромни насекоми с вирнати пипала.
Всички бяха боядисани в пясъчножълто. Основният цвят на камуфлажа в пустинята. Ричър знаеше какво представляват тези ремаркета — част от системата ТТО, Тежкотоварно оборудване. Моделът им беше М747, който се теглеше от влекач М746. И двете произведени от Ошкош Корпорейшън със седалище в Уисконсин. Системата ТТО бе снета от въоръжение след Войната в Залива през 1991 г., окачествена като недостатъчно надеждна. Основното ѝ предназначение бе да транспортира бойните танкове „Ейбрамс“, защото те имаха задачата да участват в битки, а не да се движат по шосета и магистрали от точка А до точка Б. Защото въпросните шосета и магистрали се разбиваха от тях, траковете на танковите вериги бързо се износваха, а подмяната им отнемаше голяма част от времето за задължителна поддръжка. Така се бе родила идеята за ТТО. Танковете „Ейбрамс“ обаче тежаха над шейсет тона и ремаркетата за тяхното транспортиране се износваха и разбиваха с обезпокоителна бързина. Военните инженери получаваха задачата да проектират нови, а предишната генерация се пренасочваше към по-леки товари.
Читать дальше