Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Мадлин потръпна леко, вдигна ципа на якето си догоре и скръсти ръце на гърдите си, долепвайки лакти плътно до тялото.

Известно време стояха така, в мълчание. Сякаш разговорът им бе стигнал до някакво странно място, до хлъзгав наклон, от който нямаше безопасен път нито нагоре, нито надолу.

Когато в средата на езерото се появи треперлива сребриста светлина – отражението на луната, която за момент си бе пробила път през облаците, от гората зад пейката се разнесе плътен звук, от който космите по ръцете на Гърни настръхнаха. Пронизителен, не съвсем човешки стон на отчаяние.

– Какво...

– И преди съм го чувала – каза Мадлин. – Идва от различни места.

Той се заслуша очаквателно. Минута по-късно викът се разнесе отново, странен и жален.

– Вероятно бухал – вметна Гърни, без да си вярва напълно.

Не каза, че му е прозвучал като плач на изгубено дете.

Минаваше полунощ, а опитите на Гърни да заспи се бяха оказали безуспешни, сякаш бе изпил половин дузина чаши кафе.

Луната бе проблеснала за кратко в повърхността на езерото и отново бе изчезнала зад плътната облачна пелена. И двата прозореца бяха отворени отгоре и влажният студ навлизаше в стаята. Мракът и пропитият с влага нощен въздух, галещ кожата му, предизвикваха в него неприятно и зловещо усещане за клаустрофобия. В това малко потискащо пространство му бе невъзможно да се отърси от мислите за определено неприключилия разговор с Мадлин за желанието му да се изправя лице в лице със смъртта. Но размишленията не водеха доникъде, не стигаше до никакви заключения. Раздразнен, той реши да стане от леглото.

Надигна се и отиде до стола, където бе оставил ризата и панталона си.

– Щом така и така си станал, можеш да затвориш прозорците на горния етаж – гласът на Мадлин прозвуча изненадващо будно от другата страна на леглото.

– Защо? – попита той.

– Бурята. Не чуваш ли че, гръмотевиците приближават?

Не беше чул. Но се доверяваше на слуха й.

– Да затворя ли и тези до леглото?

– Още не. Въздухът е като сатен.

– Влажен сатен, имаш предвид?

Чу я как въздъхна, потупа възглавницата няколко пъти и се намести по-удобно.

– Влажна земя, влажна трева, прекрасно... – Мадлин се прозя, издаде доволен звук и се умълча. Гърни винаги се изумяваше как тя успява да открие такава възстановяваща силите енергия в природни стихии, от които той инстинктивно бягаше.

Облече ризата и панталона, качи се по стълбите и затвори прозорците на двете допълнителни спални и на стаята, в която Мадлин се занимаваше със своите си неща – шиене, плетене и свирене на чело. Слезе в кабинета си, взе найлоновата пазарска торба, пълна с материалите по случая „Спалтър“, която Хардуик му бе оставил, и я отнесе на масата в трапезарията.

Теглото на торбата го притесни, стори му се като сурово предупреждение.

Захвана се да подрежда съдържанието й на масата. После си спомни колко нещастна беше Мадлин последния път, когато бе заел масата с материалите по едно убийство, събра всичко и го отнесе на масичката за кафе пред камината в другия край на стаята.

Сред документите бяха пълната стенограма от заседанията на процеса „Щатът Ню Йорк срещу Катрин Р. Спалтър“; досието на Бюрото за криминални разследвания (БКР) към щатската полиция в Ню Йорк за убийството на Спалтър (включително оригиналния доклад със снимките и скиците от местопрестъплението); описанието на местопрестъплението; докладите на разследващите детективи за развитието на случая; докладът и снимките от аутопсията; балистичният доклад и множество записки и информации за телефонни разговори; списък с досъдебни искания – всичките повърхностно скалъпени, директно взети от учебника с искания при углавни престъпления, и съответните разпореждания (всичките отхвърлени); папка със статии и разпечатки от блогове, записи от радиопредавания и списък с линкове за онлайн отразяването на престъплението, ареста и фазите на процеса; кафяв плик с няколко диска записи от самия процес, осигурени от местния телевизионен канал, който очевидно е имал правата за излъчване на заседанията; и накрая – бележка от Джак Хардуик.

Беше нещо като пътна карта – предлагаше му маршрут през страховитата купчина от информация, разпръсната по масичката за кафе.

Гърни имаше едновременно добро и лошо предчувствие за това. Добро, защото указанията и поставянето на приоритети можеха да му спестят време. Лошо, защото можеха да бъдат манипулативно поднесени. Често и двете неща се оказваха верни. Но му беше трудно да пренебрегне тези упътвания, както и началното изречение от бележката на Хардуик: