Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Тя щеше да му каже, че Хардуик сам се е дискредитирал, и щеше да изтъкне, че причината да го уволнят не е това, че му е дал няколко поверителни досиета, а дългата му история на неподчинение и липса на уважение, както и тийнейджърската му склонност да настъпва егото на по-високопоставените от него. Такова поведение криеше очевидни рискове и накрая брадвата се бе стоварила върху шията му.

Той щеше да й отвърне с аргумент за криволичещите пътища на приятелството.

Тя щеше да му напомни, че с Хардуик никога не са били приятели, просто колеги, които понякога са имали общи интереси.

Той щеше да й изтъкне уникалната връзка между тях, родила се преди години в случая „Питър Пигърт“, когато в един и същи ден, на стотици километри един от друг, всеки от тях бе открил половината от тялото на мисис Пигърт.

Тя щеше да поклати глава и да отхвърли „връзката“ им като гротескно съвпадение в миналото, което не може да бъде основателна причина за каквото и да е действие в настоящето.

Гърни се облегна назад на пейката и погледна към тъмносивото небе. Макар да не гореше от желание, се чувстваше готов да се впусне в тази размяна на реплики, която очакваше да започне всеки момент. Няколко малки птици – някои самотни, други по двойки, минаха над главите им, летейки бързо, сякаш им беше прекалено късно да си избират места за гнездене.

Когато обаче Мадлин най-после проговори, тонът и темата, които бе избрала, изобщо не бяха очакваните от него.

– Осъзнаваш, че той е обсебен, нали? – каза тя, все още загледана в езерото. Беше полутвърдение, полувъпрос.

– Да. – Обсебен от идеята за отмъщение.

– Възможно е.

– Възможно?

– Добре де, вероятно е така.

– Това е ужасно основание да правиш каквото и да било.

– Осъзнавам го.

– А осъзнаваш ли, че това прави неговата версия за случая не много достоверна?

– Не смятам да приемам неговата версия за каквото и да е. Не съм толкова наивен.

Мадлин го погледна, после отново се обърна към езерото. Седяха в мълчание известно време. Гърни потръпна от студения въздух – влажен, ухаещ на пръст студ.

– Трябва да говориш с Малкълм Кларет – каза тя небрежно, сякаш между другото.

Той премигна и я зяпна изненадано.

– Какво?

– Преди да се забъркаш в това, трябва да говориш с него.

– И защо?

Изпитваше смесени чувства спрямо Кларет – не защото имаше нещо против самия човек или се съмняваше в професионалните му качества, но спомените за събитията, предизвикали последните им срещи, бяха все още болезнени и объркващи.

– Може би ще ти помогне... да разбереш защо вършиш тези неща.

– Да разбера защо върша тези неща? И какво би трябвало да значи това?

Тя не отговори веднага. Нито пък той я подтикна да го направи – за момент се стресна от внезапната острота, която бе доловил в тона си.

Вече нееднократно бяха обсъждали темата – въпросът защо прави това, което прави, защо изобщо беше станал полицай, защо бе привлечен от убийствата и защо продължаваше да се интересува от тях. Учудваше се от защитната позиция, която бе заел, при условие че това бе добре позната територия.

Високо в смрачаващото се небе още една двойка дребни птички бързаше към някакво по-познато, може би по-безопасно място – място, което вероятно смятаха за свой дом.

Той заговори с по-мек глас.

– Не знам какво имаш предвид под тези неща .

– Прекалено много пъти заставаш на косъм от смъртта.

Гърни се напрегна.

– Когато имаш работа с убийци...

– Моля те, не сега – прекъсна го Мадлин, като вдигна ръка. – Не и речта за „опасната работа“. Не говоря за това.

– Тогава какво...

– Ти си най-умният човек, когото познавам. Най-умният. Обмисляш всички възможни варианти и гледни точки – никой не може да разплете загадката по-добре и по-бързо от теб. И все пак... – гласът й потрепери и тя внезапно млъкна.

Гърни изчака – ужасно дълги десет секунди, преди да попита внимателно:

– И все пак?

Минаха още десет секунди, преди Мадлин да продължи.

– И все пак... през последните две години три пъти, в три различни случая, се озова лице в лице с въоръжен лунатик. На косъм от смъртта всеки път.

Той не каза нищо.

Тя тъжно се загледа към езерото:

– Има нещо сбъркано във всичко това.

След малко Гърни отвърна:

– Мислиш, че искам да умра?

– Искаш ли?

– Разбира се, че не.

Мадлин продължи да се взира пред себе си.

Пасбищата по хълмовете и гората отвъд езерото бяха напълно погълнати от мрака. В края на гората златистите отблясъци от амброзиите и лавандуловите клонки на кукувичето грозде бяха добили оттенък на безлично сиво.