Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Идеално.

Джей Джей оставя пластмасовата бутилка и се връща в спалнята. Кляка и коленете му изпукват. Внимателно повдига голото тяло на Ем и я понася. Вижда отражението си с нея в огледалото. Образът е прекрасен. Героичен. Той прилича на пожарникар, който изнася жена от обхваната в пламъци сграда. На ангел небесен, който спасява грешник от адския огън.

Занася я гордо в банята и полага любовта на живота си в сапунената вана. Водата се разплисква отстрани. Облива босите му крака и попива в дъските. В банята е пълно със свещи – на пода, по полиците, на перваза на прозореца. Диаманти от златна светлина танцуват във водата.

Тя изглежда някак по-тежка. Сякаш смъртта ѝ се е отразила добре. Позакръглила се е. Поохранила. И се е успокоила. Никога не е виждал някого, който да изглежда по-спокоен от Ем във ваната, подготвена от него.

Джей Джей се съблича и влиза в хладката вода. Намръщва се, когато водата подлива през ръба. Иска да е съвършено. Не може да има грешки. Имат толкова малко време заедно.

Потапя се още. Наглася тялото си под нейното. Обгръща с ръце гърдите ѝ и я притиска към себе си.

64

ПЛОЩАД „САН ДЖОВАНИ”, ТОРИНО

Вятърът грубо блъска Карлота и Ник по величествения и безмилостно открит за стихиите подстъп към Торинската катедрала и параклиса на свещената плащаница.

Спират пред заплашително извисяващата се камбанария, изградена от потъмнели тухли. Изглежда древна (от петнайсети век е), но явно с годините постоянно е престроявана, докато се е превърнала в геометричен хаос, асиметрично скупчване от каменни блокове с по-светъл цвят. Катедралата има бяла, наскоро почистена ренесансова фасада, която изглежда нелепо притисната от спираловидния купол на параклиса на плащаницата, дело на архитекта Гуарини.

– Buongiorno – извиква Карлота на дребен мъж в черна роба, който ги чака прислонен под свода на главния вход. – Това е лейтенант Каракандес от полицията на Лос Анджелис.

Дребният мъж с буйна побеляла коса и сълзящи светлокафяви очи учтиво кимва и се ръкува с високия детектив.

– Дино ди Роси. Аз съм, така да се каже, уредник на храма – Поглежда Карлота. – Luogotenente Капелини ме помоли да ви придружа и да отговарям на всичките ви въпроси за сградата и плащаницата.

– Ще съм ви благодарен.

Тримата се качват по стълбището на катедралата и влизат през грамадната дървена врата от осемнайсети век. Над главата си Ник вижда копие на „Последната вечеря“ на Леонардо, а отляво, за негова изненада – сергия за книги, пощенски картички, дискове и евтини копия на плащаницата. Пред тях се отваря дългият централен кораб на църквата; на стената вляво има два големи телевизора, които показват кадри от светинята. Несъмнено се набляга върху историческото ѝ значение. Вярващите могат да засвидетелстват почитта си към реликвата, като пускат евромонети в пластмасови електрически дарителници, в замяна на което получават право да кажат молитва и да запалят свещ. Далече напред, в дъното на помещението, се виждат много по-величественият трансепт и олтарът.

– Тази архитектура... вълнува душата, нали? – прошепва Ди Роси, докато вървят по мраморния под. – Тя внушава на вярващите чувство на съприкосновение със смъртта и досег със светлината на божествената слава.

Ник не би стигнал чак дотам, но олтарът, обграден с масивни мраморни статуи и увенчан с голямо разпятие, наистина е внушителен.

– Скулптурите на света Тереза и света Кристина – посочва Ди Роси към две статуи. – Изработени са в Рим през 1715 г. от парижкия скулптор Пиер Легро. Голямата дървена статуя на разпятието е дело на Франческо Борели.

– Ами плащаницата? – пита малко нетърпеливо Ник. – Къде се съхранява?

Ди Роси го завежда до едно място встрани от пейките, до купчина кафяви метални столове.

– Тук.

Посочва към един ограден с въжета участък в дъното на катедралата.

За лаик като Ник параклисът изглежда като две театрални ложи, разположени една над друга. Горната е с дебели позлатени колони, позлатен балкон и украсена отгоре с огромен релеф, изобразяващ златни ангели, голяма корона и червен щит с бял кръст по средата.

– Това е кралският балкон – обяснява Ди Роси, като посочва нагоре. – Изработен е от Игнацио Перука през 1777 г. Там са стояли кралете на Пиемонт и Сардиния. Тук са идвали Карл Емануил III, Карл Алберто от династията Савоя-Кариняно и първият крал на обединена Италия, Виктор Емануил II.

Ник премества поглед от историческия балкон към не толкова внушителната ложа отдолу. Тя има каменни колони и е преградена с бронирано стъкло.