Сам Крайстър - Тайната на Торинската плащаница

Той притиска ръка до хилавите си гърди.

– Аз съм този, който трябва да ругае. Как може да изскачате така?!

– Извинявайте, господин Добс! Да сте виждали Ким? Днес не дойде на работа. Да сте я чули да тропа?

Той я поглежда ядосано:

– Аз си гледам моята работа. Не шпионирам съседите. Не съм я виждал.

– Не съм казала, че шпионирате. – Харисън кимва към горния етаж. – Просто стените са тънки. Ким ми е казвала, че думкате, ако гледа телевизия в спалнята.

– Да, защото пуска телевизора адски силно! Може да съм стар, но не съм глух.

– Чували ли сте я тия дни?

– Снощи не. Цяла нощ не е пускала телевизора.

Харисън си спомня как снощи изпрати приятелката си от къщи. Ким беше доста замаяна. И двете бяха. Лудата кучка прекали с кокаина.

– Сега може ли да мина? – измърморва Добс, като я поглежда сърдито от две стъпала по-долу, стискайки парапета с крехките си пръсти.

Тя минава покрай него и продължава. Когато излиза навън, пали цигара и тръгва пеша към дома си. Нещо не е наред. Има предчувствие.

Когато стига до вратата на къщата, Джени Харисън е сигурна, че вече знае какво.

58

ЛОС АНДЖЕЛИС

Тази вечер единствената утеха на Мици е алкохолът. Тя пие, за да забрави. Пие, за да изгуби съзнание, ако е необходимо. Беше насочила пистолет към съпруга си. Почти го застреля.

Двете с Ейми оставят колите си пред ресторанта и вземат такси до апартамента на патоложката, където първата им работа е да отворят бутилка изстудено бяло вино. След като превърта до забрава песните на айпода, Ейми взема одеяла и възглавници и оправя леглото и дивана. Един ден ще си купи апартамент с две спални, но няма да е скоро – нека първо да си намери постоянен мъж, а не някой за една нощ.

– Е, къде е онзи калпазанин, Ник? – пита тя, като поглежда приятелката си от удобното гнездо от възглавници, които си е спретнала в едно от двете кресла.

Мици я поглежда замаяно от другото:

– В Италия. Торино. – Винената чаша се разклаща опасно в ръката ѝ. Тя решава, че е по-разумно да я хване за широката част вместо за столчето. – Горкият, летял е почти цял ден.

– Ооо...

– Ооо ? Това ли е единственото, което ти идва на ум, когато се сетиш за него?

Ейми се усмихва, но не казва нищо.

– Или си помисли: „Ех, защо не съм сега и аз в Италия с Ник? Романтика. Поезия. Цигулки. Такива работи“ – Мици вдига чашата си. – И много хубаво вино.

– Мина ми през ума.

– Не се и съмнявам, сестро. И е съвсем разбираемо.

– Малко е напрегнат, Миц. Знам, че е преживял много, но изглежда, още не може да се отърси от болката.

– Възможно е. Дай му малко време.

Ейми си спомня онзи следобед, когато двамата с Ник се срещнаха на кея.

– Мисля, че ще му трябва много – отбелязва тя.

– Може би. – Мици отпива глътка студено каберне совиньон. – Но си струва да почакаш. Той е добър човек.

Опитва се да прогони мислите за съпруга си. Мамка му. Алфи също беше добър човек навремето. Проклет да е, че толкова лесно стана лош.

– Какво прави Ник в Италия?

– Дълга история. Във връзка с Тамара Джейкъбс – онази писателка. – Мици сяда по-изправена в креслото. – Хей, канех се да те питам за плащаницата.

Патоложката се намръщва при тази внезапна смяна на темата:

– Каква плащаница? Торинската плащаница ли имаш предвид?

– Да, освен ако не знаеш за друга. Е, какво мислиш? Истинска ли е?

Ейми изведнъж усеща, че е смъртно уморена.

– Какво ще кажеш да оставим загадките за утре? Скапана съм, трябва да си лягам.

– Добре. Няма проблем. Днес беше такъв ден.

Ейми става от креслото и изгася няколко лампи.

– Искаш ли да ти донеса вода, преди да си легна?

Мици вдига чашата си с една ръка и отворената бутилка с другата.

– Добре, разбрах. Недей да прекаляваш все пак. – Патоложката се приближава, навежда се и прегръща приятелката си. – Надявам се, че ще успееш да поспиш.

– Аз също.

Ейми се прибира в спалнята. Ако Мици беше трезвена, щеше да попита – да попита дали е имало нещо между нея и Ник. Има такива слухове, но разбира се, когато един мъж и една жена работят заедно, за тях винаги плъзват клюки. И все пак Ейми си задава този въпрос.

59

ПЕТЪК

ИТАЛИЯ

Утринното небе над първата столица на обединена Италия е като великолепен стенопис в царствено златисто и кардиналско червено. Картината, която зората рисува, не е безупречна – виждат се ясни признаци на износване. Размазаните сажди над заводските комини и тъмните облаци на смога загрозяват платното.